За да завърша с нещо по-весело, да ти разправя за смехотворното сражение, което преди няколко дни уважаемият цензор Марк Емилий Скавър проведе с целия Сенат. Другият цензор, Марк Ливий Друз почина внезапно преди три седмици, което също така внезапно доведе до края на луструма на цензорите. Разбира се, в такъв случай Скавър е задължен да отстъпи поста си. Само че той отказа! В което и се състои смехотворното. Щом се приключи с погребението на Друз, Сенатът се събра на заседание и беше решено Скавър да се откаже от цензорската си длъжност и да върне луструма, така че той да бъде тържествено прибран според традицията. Той отказа:
— Бях избран на длъжността си, а точно сега съм в процес на сключването на договорите за строителната ми програма. Не мога точно на този етап да изоставя започнатото — заяви.
— Марк Емилий, Марк Емилий, в случая никой не те пита! — възрази му Метел Далматик Понтифекс Максимус. — Законът гласи, че щом някой от цензорите умре по време на служба, луструмът и на двамата се прекратява и другият цензор трябва да се откаже незабавно от длъжност.
— Не ме е грижа какво казва законът! — отвърна му Скавър. — Точно сега не мога да се откажа и няма и да го направя.
Молеха го, убеждаваха го, викаха му, спореха с него, но без никакъв резултат. Скавър беше решен да създаде прецедент, загърбвайки общоприетите правила и оставайки цензор напук на всичко. Другите пък не преставаха да го молят и убеждават, не преставаха да му крещят и да спорят с него. Докато накрая на Скавър му дойде до гуша и той мина към по-красноречиви жестове и реплики.
— Да ви пикая на тъпите глави! — извика и напусна заседанието заедно с плановете и договорите си.
Така че Далматик Понтифекс Максимус свика ново заседание на Сената, на което да се приеме официален консултум, изискващ незабавно от Скавър да се откаже от поста си на цензор. Беше пратена делегация до Марсово поле, където да се срещне със Скавър пред храма на Юпитер Статор. Той беше избрал това място за работа не за друго, а защото се намираше съвсем близо до Портикус Метели, където бяха канторите на повечето строителни предприемачи.
Както знаеш, аз самият не съм човек на Скавър. Той е по-голям хитрец от Одисей и по-голям лъжец от Парис. Но все пак ми се иска да го беше видял как само ги смля! Как му се удава това на такова грозновато, кокалесто и невзрачно човече като Скавър, още не мога да си обясня — та той няма останал дори един косъм върху главата си! Според Марция успехът му се дължал на хубавите му зелени очи, на още по-хубавия му глас и най-вече на неизчерпаемото му чувство за хумор. Е, ако питаш мен, това за чувството за хумор си е истина, но сам аз не виждам какво толкова привлекателно има в зрителния и говорния му апарат. Марция твърди, че съм типичен мъж, въпреки че никога не ми е обяснявала какво точно има предвид под типичен мъж. Открил съм, че всеки път, когато се поиска от жените да разсъждават логично, те се измъкват с подобни изказвания. Все трябва да има някаква скрита логика за Скавровия успех. Но кой знае? Може пък Марция да се окаже права.
И така, седи си дребният позьор пред величествения храм — първия храм, облицован изцяло с мрамор, стои си между конните статуи на славните Александрови пълководци — онези същите, които Метел Македоник открадна от старата столица на Александър Пела, — и както си е седнал, така все едно е с една глава над всеки от конниците. Как е възможно един плешив римлянин да внушава повече респект от съвършените скулптури на Лизип, също представлява тайна за мен. Винаги, когато мина покрай Александровите пълководци, имам усещането, че всеки миг конете им ще слязат от пиедесталите и ще запрепускат нанякъде. Да не говорим, че те помежду си се различават колкото например Птолемей и Парменион.