— Жена ти не е ли тук? — попита той.
— Жени! — изфуча Херкулес Атлас. — Мразим ги.
Двамата се разположиха около маса, на която предвидливо бяха оставени кана с вино и няколко глинени чаши. Сула бръкна в пазвата си, развърза лененото въженце, което тайно беше опасал около гърдите си, и извади натъпканата си кесия. Докато Херкулес Атлас наливаше две от чашите до ръба, Сула дръпна връвчицата на кесията и ловко измъкна отвътре някаква нагъната книжчица, която явно не влизаше в дължимата сума. После обърна кесията и изсипа цялото й съдържание върху масата. Блестящите сребърни монети издрънчаха весело върху дървото, а три-четири се претърколиха от ръба и коварно паднаха на пода.
— Е, къде бе? — извика подире им Херкулес Атлас и залази на четири крака, за да ги гони по земята.
Докато той се ровеше под масата, гостът разгъна книжката, която беше скрил в дланта си, и изсипа цялото й съдържание в по-далечната от двете чаши; понеже нямаше с какво друго, трябваше набързо да разбърка белия прашец с пръст, преди Херкулес Атлас да се надигне от пода и да заеме мястото си срещу него.
— Наздраве — надигна Сула по-близката до себе си чаша и приятелски се усмихна на юначагата.
— Наздраве и благодаря за чудесното прекарване тази вечер — отвърна му Херкулес Атлас, килна глава назад и наведнъж изля цялото съдържание на чашата в гърлото си. После, без дори да си поеме дъх, си наля втора и отново я изпи наведнъж.
Сула стана от стола си, пъхна собствената си чаша в ръката на домакина си и най-невъзмутимо прибра другата под туниката си.
— Малък спомен за тази велика вечер — обясни той постъпката си и спокойно излезе през вратата. — Лека нощ.
Всички обитатели на инсулата спяха дълбоко. Каменната тераса, отворена към просторния вътрешен двор, предвидливо беше закрита с тежки платнища, за да не може слънчевата светлина да безпокои спящите до късно, и по това време на денонощието беше съвършено пуста. Без да издаде звук, мъжът се забърза надолу по стълбите и без никой да го забележи, изхвръкна на улицата. Чашата, която беше взел от приятеля си, беше захвърлена между решетките на най-близката шахта на канализацията. За всеки случай Сула се ослуша дали ще чуе плясък във водата, после промуши в дупката и хартийката и си замина. Спря се при Кладенеца на Ютурна в подножието на Весталските стълби и потопи до лакти ръцете си във водата. Започна трескаво да ги търка една о друга, докато най-сетне не реши, че е измил добре белия прашец, полепил се по пръстите му, докато разгъваше книжката и разбъркваше виното, което впоследствие Херкулес Атлас толкова жадно погълна.
Но не се върна на празненството у дома си. Заобиколи отдалеч Палатинския хълм и по Вия Нова се запъти към Капенската порта. Щом излезе от града, първата му работа беше да навести една от многото конюшни наоколо, в които човек можеше да си наеме както кон, така и цяла колесница. Това беше доходоносна дейност, защото римляните рядко държаха у дома си коне, мулета или каквито и да било превозни средства и наложеше ли им се да напуснат града, неизменно се обръщаха към въпросните конюшни. Така пътуването им излизаше едновременно по-лесно и по-евтино.
Конюшнята, която Сула предпочете, беше голяма и реномирана, но като че ли собственикът й не беше обърнал достатъчно внимание на охраната й. Единственият коняр на работа по това време на денонощието се беше сгушил в купа сено и юнашки хъркаше. За всеки случай Сула му нанесе един добре премерен удар точно зад ухото и като си осигури мълчанието му, започна да обикаля просторното помещение и да си избира муле, което хем да изглежда здраво и издръжливо, хем дружелюбно и разбрано. Понеже никога през живота не му се беше случвало сам да оседлава животно, отне му известно време да разбере какво точно трябва да направи. Все пак беше чувал, че животните имат навика да си издишат целия въздух, докато им затягат каишите, затова, понеже не му се искаше мулето да умре под него, изчака то да си поеме дъх и чак тогава върза седлото около корема му. После го яхна, подритна го възможно най-любезно в хълбока и потегли.
Сула бе новак в ездата, но това не беше причина да се страхува от коне и от мулета, още по-малко да не вярва в късмета си, че ще успее да се задържи благополучно върху гърба на животното. Четирите рога, щръкнали по краищата на седлото, ограничаваха до максимум възможността да се изхлузи на някоя страна, а мулетата, които бяха далеч по-спокойни и разбрани животни от конете, нямаха навика като тях да се борят с ездачите си и да се опитват да ги хвърлят на земята. Мулето му беше позволило да му сложи най-обикновена юзда, състояща се само от две железца, които обаче явно удовлетворяваха напълно животното.