Дъвчейки ги доволно, то затропа с копитца надолу по Апиевия път, а ездачът му започна убедено да си повтаря, че до сутринта ще бъде вече далеч от Рим. Беше около полунощ.
Пътуването се оказа доста уморително за неопитен ездач като него. Едно беше да яздиш величествено до носилката на Клитумна, съвсем друго — да бързаш да стигнеш навреме толкова далеч. Само след няколко километра краката го заболяха непоносимо, а задникът му едва издържаше на постоянното напрежение да не се плъзне от седлото; да не говорим какво му беше на оная работа. Както и да е, важното беше, че мулето за миг не забавяше крачка и преди още да се е зазорило, Сула беше стигнал Трипонциум.
Оттам той се отби от Апиевия път и продължи през полето право към морския бряг. Знаеше няколко преки пътища, пресичащи Помптинските блата, които бяха доста по-подходящи, отколкото Апиевия път, достигащ чак до Тарацина, преди да се обърне отново на север към Цирцеи. Петнайсетина километра навътре в пустошта Сула спря в една малка горичка и слезе от мулето. Земята беше суха и твърда, наоколо очевидно нямаше комари, затова той върза животното с въжето, което не беше пропуснал да задигне от конюшнята, свали му седлото и като го подложи под главата си вместо възглавница, потъна в дълбок сън под сянката на един бор.
Десет часа по-късно, след като двамата с мулето утолиха жаждата си в течащия наблизо поток, той отново яхна добичето и продължи по пътя си. От страх някой случаен пътник да не го разпознае, гледаше да не показва главата си изпод тежката качулка на наметалото, което също беше взел от конюшнята. Този път ездата му спореше повече от миналата нощ, и то въпреки острите болки в гърба, задника и слабините. Не беше хапнал нито залък, но не се чувстваше гладен. Мулето от своя страна си беше намерило свежа тревица и не даваше вид да се оплаква, дори изглеждаше учудващо бодро. По здрач Сула вече беше стигнал носа, на който се издигаше Клитумнината вила, и с огромно облекчение скочи на земята и разседла животното си. Добичето отново беше вързано за едно дърво и оставено да си пасе на воля или да си почива — както намери за добре, но този път беше изоставено от ездача си.
Сула имаше късмет. Нощта беше ясна, спокойна и небето беше обсипано със звезди. Никъде по мастиленочерния небосвод не се забелязваше най-малкото облаче. А някъде към края на втория час на нощта луната се показа иззад хълмовете далеч на изток и лека-полека започна да огрява земята наоколо с необичайната си светлина, разкриваща предметите, но самата тя оставаща невидима за окото.
Сула се заизпълва с чувството за собствената си неуязвимост. Беше му достатъчен само миг, за да забрави болката и умората, хладната кръв из жилите му да ускори своя пулс, а съзнанието му да изпадне в дълбините на неочаквано за подобен момент спокойствие и дори радост от живота. Той беше истински Феликс, усещаше се галеник на боговете. Всичко за него вървеше гладко и щеше да продължи така до самия край. Не му оставаше нищо друго, освен да се остави на вълните да го носят, да се изгуби сред мъглата на благополучието, да се радва на самия себе си. Когато тъй неочаквано шансът го беше отървал от Никополис, Сула дори не беше намерил време да се зарадва. В мига, в който гъркинята посегна към отровните гъби, той вече трескаво пресмяташе следващата си стъпка, за която единствено трябваше да изчака подходящия час. Преди година, по време на онова пътуване с Метробий, той вече се беше натъкнал веднъж на Унищожителя, но Никополис сама се беше постарала да се хвърли в прегръдките на смъртта; той просто не си мръдна пръста да я спре. Не Сула, късметът, неговият късмет я беше отвел при гъбите. Но тази нощ грижливо бе планирал всичко и знаеше, че отново късметът няма да му изневери. Дори не се страхуваше — че имаше ли от какво?
Клитумна вече беше дошла на уречената среща и чакаше в сянката на пиниите. Още не беше изгубила търпение, но се готвеше да го изгуби, ако изненадата закъснееше твърде много. Сула обаче не издаде веднага, че е тук. Трябваше му първо да се увери, че мащехата му е спазила условията и наистина не е довела никого със себе си. Да, беше дошла сама. Дори неизползваната от много време конюшня и помещенията под лоджията бяха пусти, сякаш нечия невидима ръка държеше всички възможни свидетели надалеч.