През цялата нощ язди безспирно и риташе безмилостно изтощеното животно всеки път, щом то се спреше да си почине. Все пак, ако не друго, то животното поне разбираше, че се връща у дома, и че колкото по-бързо върви, толкова по-рано ще види любимата си ясла. Мулетата винаги са имали по-голямо сърце и по-издръжливи мускули от конете, но най-важното беше, че това тук си падаше по Сула. Предпочиташе двете железца в устата си пред неудобните мундщуци, с които обикновено го мъчеха, харесваше мълчанието и простотата в движенията на този човек и най-вече спокойния му нрав. Затова когато можеше, потегляше в тръс, а щом се измореше, забавяше ход, но гледаше никога да не спира на едно място. Изчакваше да насъбере отново сили и да дръпне напред, оставяйки далеч зад себе си облаците пара, които се носеха от козината му. Но в крайна сметка какво знаеше това муле за жената със счупения врат, която беше блъсната, вече мъртва, върху морските скали, какво знаеше то за голямата й бяла вила и доведения й син, който щеше да я наследи заедно с всичко останало. За него Сула си беше такъв, какъвто му се показваше, а именно изключително благ и разбиращ.
Като стигна на километър-два от римските предградия, Сула слезе от мулето, разседла го, хвърли всичко в храстите край пътя, шляпна добичето по задницата и го подгони напред, убеден, че ще може само да си намери пътя към конюшнята. Но когато се отправи към Капенската порта, мулето продължи упорито да го следва, докато накрая любимият му човек взе да го замерва с камъни, за да го вразуми. Някъде по средата на пътя животното разбра какво се иска от него, подви си тъжно тънката опашка и си тръгна към дома.
Загърнат в плаща с качулка, Сула влезе в Рим едновременно с появата на първите червеникави сияния на хоризонта на изток; само за девет часа беше успял да прекоси цялото разстояние между Цирцеи и Рим — безспорно завидно постижение за едно муле и за човек, който допреди ден-два почти не е знаел да язди.
Каковите стълби, които тръгваха от Големия цирк и излизаха на Палатинския Гермал, минаваха през парчето земя, считано за най-свято в цял Рим — там, където се знаеше, че живее духът на основания от Ромул град, и където във всеки случай и досега се виждаше поточето и малката пещера до него, в която вълчицата беше откърмила изоставените на произвола на съдбата Ромул и Рем. За Сула мястото изглеждаше твърде удобно да изостави част от облеклото си, така че откраднатото наметало и окървавената превръзка бяха натъпкани в една хралупа точно зад паметника на Гения Лоци. Раната започна отново да кърви, но течеше най-вече лимфа; което не попречи на комшиите на Клитумна, имащи навика да излизат рано от домовете си, да изгледат с любопитство как изгубилият се преди два дни и облечен в женски дрехи техен съсед се тътри едва-едва по улицата, целият в кръв и мръсотия.
Цялата прислуга у Клитумна беше на крак и никой в къщата не беше мигнал от мига, в който Херкулес Атлас напусна победоносно празненството на Сула тридесет и два часа по-рано. Когато вратарят му отвори, едва не припадна от ужас при вида му и в същия миг от всички страни се завтекоха роби да помагат на господаря си. Той беше сложен да си легне, бе измит, превързан, а след няколко минути при него дотича и повиканият спешно Атенодор Сицилийски, за да прегледа раната на главата му. Самият Гай Юлий Цезар дойде да провери какво се е случило със съседа му, когото цял Палатин беше търсил напразно тези ден и половина.
— Ще ми разкажеш какво ти се случило, стига да си в състояние, разбира се — надвеси се Цезар над ранения.
Явно Сула си беше придал достатъчно отчаян вид, щом сенаторът нито за миг не се усъмни в истинността на белега върху челото му. Устните му бяха посинели от болка и изтощение, по принцип млечнобялата му кожа беше пребледняла като на мъртвец — впечатление, което само се допълваше от изцъклените му, зачервени очи под окървавените клепачи.
— Глупава работа — отговори той на съседа си, предъвквайки мъчително думите. — Защо ли ми трябваше изобщо да се занимавам с този Херкулес Атлас? Но какво да се прави, винаги съм се чувствал достатъчно силен, за да се страхувам от когото и да било. Никога не съм предполагам, че ще се сблъскам с такава канара — мислех си, че просто изпълнява номера си. Беше пиян-залян и… и просто ме грабна и ме отнесе! Нищо не можех да направя, за да го спра. Дори не знам къде ме е оставил. През цялото време се опитвах да се освободя от хватката му и най-накрая ще трябва да ме е ударил. Така и не съм сигурен кога, къде и защо. Но се свестих насред някаква уличка в Субура. Сигурно съм лежал върху паветата цял ден. Но ти знаеш какво е в Субура — на никого няма дори да му мине през ума да провери жив ли съм. Когато успях да се изправя на крака, първата ми работа беше да се върна у дома. Това е всичко, Гай Юлий.