Той се надигна и спусна нозе на пода, после нареди на един от робите:
— Приготви ми банята и извади от раклата тогата ми.
Раната на слепоочието му беше започнала да заздравява, но все още кожата около нея беше насинена и подута. Като се изключи това, видът му с нищо не подсказваше за премеждията му отпреди два дни.
— Ще отидеш при Гай Юлий Цезар и ще го помолиш да дойде — заповяда Сула на иконома Ям, след като излезе от банята и се облече.
Той твърде добре разбираше, че от тази среща зависи цялото му бъдеще. За щастие след празненството Сцилакс беше отвел Метробий със себе си, въпреки че момчето настояваше да изчака любимия си Сула, за да разбере какво му се е случило. Това, заедно с неочакваната поява на Цезар още рано сутринта, бяха единствените усложнения, които Сула не беше предвидил в плана си. Но пак му се беше разминало. Не щеше и съмнение, че късметът не би му изневерил! Чак му настръхваше косата при мисълта как Ям отива да вика на помощ Цезар, а той от своя страна намира насред къщата на Клитумна не друг, а Метробий. Сенаторът неведнъж беше давал да се разбере, че не ще и да слуша за предполагаемите нощни подвизи на Сула, но само да се беше сблъскал с малкия хомосексуалист и мнението му за и без това съмнителния му съсед щеше да се промени, и то коренно. А на Метробий дори не би му минало през ума да се скрие. „Като нищо щях да се насадя на пачи яйца“ — каза си Сула. Трябваше да спре, преди да е изпуснал напълно контрола върху положението. Първо Стих, после Никополис, а сега и Клитумна… Е, ако не друго, то поне вече нищо не можеше да му попречи да заживее поновому.
Когато Цезар пристигна, насреща му стоеше типичният представител на римската аристокрация, какъвто Сула никога преди не бе имал случай да се покаже — облечен в чисто бяла тога, с една-единствена тънка ивица от пурпур върху дясното рамо, която да докаже получения отскоро коннически сан, с коса, подстригана и сресана така, че да придаде възможно най-представителен и мъжествен вид на лъчистото му лице, без да прикрива с нищо младостта му.
— Съжалявам, че отново те принуждавам да идваш тук, Гай Юлий — вместо всякакво друго обяснение той подаде на Цезар малък свитък, — но писмото току-що пристигна от Цирцеи и помислих, че ще е редно и ти да се запознаеш със съдържанието му.
Цезар прочете писмото бавно и внимателно, без дори за миг изражението му да се промени. Устните му повтаряха беззвучно всяка дума, за да я откъснат от безконечната верига букви върху пергамента и да й преценят истинския смисъл и стойност. Най-сетне стигна до края и остави свитъка върху масата.
— Това е третата смърт — отбеляза той, като че ли фактът по-скоро го радваше. — Уви, твърде скоропостижно те напуснаха всички твои близки, Луций Корнелий. Бих искал да приемеш искрените ми съболезнования.
— Предположих, че Клитумна се е обърнала към теб да изготвиш завещанието й — рече му Сула, без дори да седне. — Иначе за нищо на света не бих те безпокоил.
— Така е, писал съм й поне няколко различни завещания, последното, от които скоро след смъртта на Никополис — отговори уклончиво Цезар, чието красиво лице и сини очи не подсказваха как гледа самият той на нещата. — Бих искал да те попитам, Луций Корнелий, какви точно чувства изпитваше към своята мащеха?
Думите му безспорно засегнаха най-болното място на Сула. Трябваше изключително много да внимава с отговора си. За миг дори си представи, че е изпаднал в положението на котка, качила се на последния етаж на някоя сграда и застанала върху перваз, посипан с натрошени стъкла. Не можеше да стои на едно място и същевременно трябваше да премерва всяка своя стъпка, за да не се нарани.
— Доколкото си спомням, Гай Юлий — започна той, вече имах възможност да споделя с теб част от това, което ми е на сърцето, но понеже такъв е случаят, ще се възползвам от него и ще ти кажа всичко така, както винаги съм го разбирал за себе си. Моята мащеха беше една доста глупава и проста жена, но това не беше причина да не се чувствам привързан към нея. Баща ми — тук лицето на Сула се изкриви в неволна гримаса, беше непоправим пияница. Това, което си спомням от живота си с него и със сестра ми, преди да се омъжи и да избяга в провинцията, е само един безкраен кошмар. Ние не бяхме просто обеднели аристократи, Гай Юлий, ние, сиреч баща ми, водехме живот, напълно противоречащ на самата ни същност като патриции. Толкова бяхме бедни, че не можехме да си позволим да притежаваме и един-единствен роб. Ако не беше неочакваната щедрост на един скромен учител, водещ занятията си на открито, аз, патрицият Корнелий дори нямаше да се науча да чета и да пиша. Никога не съм имал възможност да отида на Марсово поле и да добия поне елементарните умения, от които се нуждае един войник. Никога не съм яздил кон, никога не съм слушал лекциите на адвокат от обществените съдилища. Затова и до ден-днешен не разбирам капчица от военно дело, от политика, от риторика. Такъв ме направи баща ми. И затова, разбираш, няма как да не съм привързан към мащехата си. Тя се омъжи за баща ми, въпреки че той не притежаваше абсолютно нищо, и ме прибра под майчиното си крило. Ако не беше тя, кой знае какво щеше да ни се случи. Може би ако двамата с баща ми бяхме останали да живеем в Субура, един ден щях да обезумея до крайност и да му тегля ножа… с което да си навлека за вечни времена гнева на боговете. Но последните години от живота си старецът прекара при втората си съпруга, а аз можах да си отдъхна от тежкото бреме, което той представляваше за мен. Да, аз винаги съм бил и задължен, и привързан към мащехата си.