За сетен път през този ден Сула стегна корем и пое дълбоко въздух.
— Гай Юлий, имам още една много голяма молба към теб.
В сините очи на Цезар се изписа такова недвусмислено изражение, че Сула чак се стъписа как така събеседникът му е могъл да отгатне какво се мъти в съзнанието му, след като решението за тази молба бе изникнало току-що, съвсем ненадейно. Но пък и решението си струваше — това беше всъщност най-щастливото му хрумване може би през целия му живот. Защото съгласието на Цезар би означавало много повече от състоянието, което Сула беше придобил, повече дори от благородния му произход и би променило коренно отношението към него не само на всички цензори, но и на цял Рим, защото завинаги щеше да изтрие петното, лепнало се върху него и върху името му.
— Каква е тази молба, Луций Корнелий?
— Да ме приемеш за съпруг на дъщеря ти Юлила.
— Дори и след всички обиди, които ти нанесе?
— Аз… аз я обичам — отвърна му той и дори сам повярва на думите си.
— Точно в момента здравословното й състояние е такова, че и дума не може да става за женитба — заизмъква се Цезар, — но бъди сигурен, Луций Корнелий, че молбата ти няма да бъде подмината с лека ръка. — Той дори се усмихна. — Пък и кой знае, след толкова много главоболия и терзания, може би се заслужавате един друг.
— Тя ми даде веднъж венец от трева — каза му Сула. — И знаеш ли, Гай Юлий, тъкмо от този момент късметът ми като че ли се обърна…
— Вярвам ти — приготви се да си тръгва Цезар. — Все пак бих те помолил на първо време да не споменаваш пред никого за брак с Юлила. И особено държа на това занапред да стоиш далеч от нея. Каквито и да са чувствата ти към дъщеря ми, поставили сме я в положение сама да търси изход за себе си от капана, в който попадна, и не искам този изход да й се види толкова лесен.
Сула го придружи до входната врата и му подаде ръка, усмихвайки се със стиснати устни, защото много добре знаеше какво въздействие имаха дългите му и остри кучешки зъби, а съседът му не заслужаваше смразяващите гримаси, с които той беше плашил толкова време двете си любовници. Не, Цезар заслужаваше да бъде ухажван. Без да подозира за предложението, което преди време самият Цезар беше отправил към Гай Марий, сега Сула беше стигнал до същата мисъл. Какъв по-добър начин да си спечели благоволението на цензорите — и на електората като цяло — от този да вземе за жена една Юлия? Особено когато сама му се бе предложила и едва не беше умряла заради него.
— Ям! — извика той на иконома, след като затвори вратата зад гостенина си.
— Да, Луций Корнелий?
— Не приготвяйте вечеря. Нека цялата къща уважи господарката Клитумна с траур, а ти лично ще се погрижиш робите й да се върнат възможно най-скоро от Цирцеи. Отивам да уредя погребението й.
„И — помисли си Сула, докато набързо си стягаше багажа, — да взема малкия Метробий със себе си, та да се сбогуваме. Сбогом на всичко, което е било досега, сбогом и на Клитумна. Няма да ми липсват нито тя, нито годините, прекарани с нея. Ще страдам единствено за Метробий. И то много, ужасно много!“
3
Година трета (108 г. пр.Хр.)
В консулството на Сервий Сулпиций Галба и Квинт Хортензий
Със започването на зимните дъждове военните действия срещу Нумидия — ако изобщо можеше да се говори за такива — трябваше да спрат, след като и двете враждуващи страни се оказаха неспособни да разгърнат войските си. Гай Марий получи писмото от тъста си Цезар и сериозно се замисли върху нещата, които прочете в него. Чудеше се дали консулът Квинт Цецилий Прасчо Метел вече е научил за назначаването си от Сената за проконсул, дали се е уверил, че и за в бъдеще пълномощията му ще бъдат продължавани — толкова, колкото ще му е нужно, за да си осигури желания триумф. В същото време обаче се оказваше, че никой от главната квартира в Утика не е споменал и дума за разгрома на Марк Юний Силан от германите, нито за гибелта на цялата му армия.
„Което не означава — мислеше си с горчивина Марий, — че тези събития не са известни на Метел; а само че, както обикновено, неговият висш легат Гай Марий ще бъде последният човек, който ще има честта да ги научи.“ Бедният Рутилий Руф беше натоварен със снабдяването на зимните лагери по границата, което поради замирането на военните действия автоматически го лишаваше от всякакви източници на информация; а Гай Марий, извикан обратно в Утика, се оказа подчинен не на друг, а на сина на Прасчо Метел! Младежът, който имаше не повече от двадесет години и по принцип беше зачислен като кадет към личната свита на баща си, сега се ползваше с пълномощията на началник — гарнизон на Утика и отговаряше за отбраната на града. Излизаше, че по всеки въпрос, който се налагаше да бъде разрешен, Марий трябваше да се допитва до арогантния до непоносимост Прасчо Младши — както скоро започна да го нарича не само той, но и мнозина други. Върху плещите на Марий се стоварваха не само задължения, пряко свързани със защитата на крепостта, но и множеството дребни и неприятни дела, които всеки управител би искал друг да свърши вместо него, но и които много повече биха подхождали на някой квестор, отколкото на един висш легат.