— Да си кажа правичката, нищо.
На три пъти Бомилкар подмамваше нищо неподозиращия Югурта в клопки, на три пъти той успяваше да се измъкне невредим. И дори за миг не му хрумна да подозира природения си брат.
— Започват да стават прекалено нагли — заключи той, след като и третата засада на римляните не успя. — Това е работа я на Гай Марий, я на Публий Рутилий. Метел не е способен на подобно нещо. В лагера си имам предател.
Бомилкар обаче с нищо не се издаде.
— Започвам да мисля същото. Но кой би се осмелил?
— Не знам — отвърна Югурта и лицето му се изкриви. — Но бъди уверен, че рано или късно ще разбера.
В края на април Метел нахлу в Нумидия, но се вслуша в съветите на Публий Рутилий да не тръгне веднага към столицата Цирта, ами да удари първо някоя по-слаба жертва. Затова римските войски се насочиха най-напред към Тала. Беше дошло послание от Бомилкар, че е подмамил Югурта лично да се яви там, така че Метел направи четвърти опит да залови нумидийския цар. Но понеже не му беше в характера да си върши работата бързо и точно, Югурта използва забавянето на римляните пред стените на града и преди да се е започнал щурмът, успя да се измъкне. След бягството му въпросният щурм изобщо не се състоя и римската армия стегна Тала в продължителна обсада. Месец по-късно Тала се предаде и за голяма, при това твърде приятна изненада на Метел, римляните се натъкнаха на съкровището, което Югурта беше донесъл със себе си в Тала и се бе принудил да изостави при бягството си.
С настъпването на юни Метел потегли към Цирта, където му беше поднесена още една приятна изненада — нумидийската столица се предаде без бой. Това се дължеше на многобройната римска и италийска колония в града, добрала се и до политическото управление, както и на факта, че населението на Цирта и Югурта никога не бяха изпитвали особени симпатии един към друг.
Времето беше сухо и горещо, както е присъщо на този сезон; Югурта се изплъзна от шпионската мрежа на римляните и се скри в шатрите на гетулите далеч на юг, а след това се прехвърли в Капса, родното място на майка му. Капса представляваше малка, но силно укрепена планинска крепост, издигаща се в самото сърце на земите на гетулите. То и Югуртиното сърце лежеше в този град, където майка му се беше оттеглила от мига, щом мъжът й, бащата на Бомилкар, беше напуснал живите. А и точно там той беше прибрал голямата част от съкровищата си.
Пак през юни хората му доведоха Набдалса. Бяха го заловили на излизане от окупираната от римляните Цирта, след като най-после шпионите на Югурта в римския лагер бяха събрали достатъчно доказателства за изменническата му дейност и можеха с чиста съвест да го представят пред царя си. Набдалса открай време беше човек на Гауда, но преди да го заловят на никого не беше хрумвало да следи действията му в Нумидия. Падаше се далечен братовчед на Югурта и в жилите му течеше малко от кръвта на Масиниса, заради което го смятаха за безопасен.
— Вече разполагам с доказателства — посрещна го Югурта, — че си бил в активно сътрудничество с римляните. Най-много ме разочарова фактът, че си бил достатъчно глупав да се свържеш с Метел, вместо с Гай Марий.
Той изгледа от главата до петите окования във вериги Набдалса, по чието тяло личаха следите от недотам любезното държане на пазачите, сетне замислено продължи:
— Разбира се, не си бил сам. Някой от приближените ми е бил в заговор с теб и сега ще ми кажеш кой.
Но Набдалса отказа да му отговори.
— Подложете го на мъчения — равнодушно заповяда Югурта.
В Нумидия мъченията още не се бяха превърнали в изкуство, въпреки че подобно на всички източни деспоти и той изпитваше слабост към тъмниците. Набдалса беше хвърлен в една от тях, дълбоко в недрата на скалистия хълм, върху който се издигаше Капса, и там, в мрачното помещение, свързано с двореца чрез тунел, с него се зае банда създания, които трудно можеха да се нарекат човеци, и които навярно не можеха да служат за нищо друго, освен да се гаврят с трупове.
Малко време беше нужно, за да се разбере, че неслучайно Набдалса се е хванал на служба не при друг, а при онова нищожество Гауда — той проговори. Но не и преди да му извадят всичките зъби и да изтръгнат ноктите на едната му ръка. Югурта беше повикан да чуе със собствените си уши признанията му, а пък той от своя страна, без да подозира какво му предстои да научи, взе със себе си Бомилкар.
Последният ясно си даваше сметка, че не му е съдено да види повече небето, защото веднъж слязъл в тъмницата, едва ли някога щеше да излезе жив от нея. Затова се забави малко, впери поглед в безкрайната синева, вдъхна за последен път пустинния въздух, докосна копринените листа на цъфнал храст. И се опита да запечата в съзнанието си всички тези усещания, за да ги отнесе със себе си в мрака.