Тълпата не остана безразлична към тази реч; Манцин беше добър оратор и сам изпитваше особена неприязън към сенаторите и тяхното привилегировано положение. Отдавна беше забравено времето, когато плебсът си позволяваше да се противопоставя на Сената; ето защо мнозина негови представители, незаемащи висши длъжности, но все пак ползващи се с известно влияние, сериозно се тревожеха да не би участието им в управлението на Рим да стане напълно символично. Затова в този ден, в този миг всички застанаха на страната на Гай Марий. Той се радваше на съчувствие у народа, на подкрепа сред конниците, на желанието на десетина народни трибуни да натрият носа на Сената.
Сенатът се опита да отвърне на удара, като натовари със задачата да усмирят духовете всички по-представителни свои членове — плебеи, както и двамината патриции Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус — горещ защитник на честта на по-малкия си брат Прасчо, и новоизбрания първи консул Луций Касий Лонгин. Но Марк Емилий Скавър, родом патриций, който единствен можеше да наклони везните в полза на Сената, беше по принцип лишен от правото да говори пред плебейското събрание. Принуден да остане на стъпалата пред сградата на Сената и да гледа отдалеч насъбралото се множество, Скавър можеше само да слуша, безсилен да промени каквото и да било.
— Ще ни победят — предрече мрачно той на Фабий Максим Ебурн, също патриций. — Да му пикая на тоя Гай Марий!
Пикан-ненапикан, Гай Марий спечели. Неуморната кампания с писмата беше успяла по брилянтен начин да отблъсне от Метел абсолютно цялото конническо съсловие, както и средната класа, опетнявайки жестоко името му и почти лишавайки ги от всякакъв политически авторитет. Разбира се, след време той щеше да възвърне силите си — фамилията и личните му връзки бяха прекалено силни, за да не му помогнат. Но точно в този миг плебейското събрание, умело направлявано от Манцин, му отнемаше върховното командване в Африка, гласувайки един закон — прецедент в историята на Рим, според който за главнокомандващ трябваше да бъде назначен Гай Марий. И в мига, в който законът — по-точно казано плебисцитът — беше отбелязан върху таблиците, той беше отнесен в архива под храма, за да служи за пример на бъдещите поколения, случеше ли се и те да изпаднат в подобна ситуация. Защото бъдещето може би нямаше да познае такива силни и способни личности като Гай Марий, нито правдивата му кауза.
— Трябва да знаеш обаче — обясняваше Марий на Сула, след като законът вече беше приет, — че Метел никога няма да ми остави войниците си.
О, колко още трябваше да учи Сула, колко неща му убягваха — и то все такива, които един патриций Корнелий беше длъжен да знае! Понякога Сула си казваше отчаяно, че никога не ще смогне да научи всичко необходимо. Но друг път се замисляше какъв късмет е извадил да има за учител и началник не друг, а самия Гай Марий, и мисълта го успокояваше. Защото Марий нямаше навика да се впуска в подробни обяснения, а и никога не съдеше Сула за пълното му незнание — оставяше го сам да се образова, като задава въпросите, които го вълнуват.
— Но войниците не са ли се записали да водят война срещу Югурта? Не трябва ли да останат в Африка до завършването й?
— Възможно е, но само ако Метел го поиска. За целта ще трябва да обяви пред цялата армия, че всички са се записали на служба до края на военните действия и следователно свалянето му от върховното командване не означава, че и те трябва да го последват обратно в Италия. Работата е там, че никой не може да му попречи, ако реши да обяви, че именно той е наел легионерите в Африка и следователно срокът на тяхната служба там ще изтече, щом се прекратят и неговите пълномощия. Доколкото го познавам, тъкмо това и ще направи — ще ги разоръжи, ще ги качи на корабите и ще ги върне право в Италия.