— Което означава, че ще трябва да набираш нова армия — рече Сула, но се сети нещо и веднага попита: — Но нали би могъл да изчакаш легионите да се върнат у дома и отново да запишеш същите войници в своите списъци.
— Теоретически, да — съгласи се Марий. — За нещастие няма да ме оставят да го направя. Луций Касий ще тръгне на поход срещу Галия, където да се изправи срещу германите край Толоза. Това е задължително — никой от нас не иска половин милион германи да се настанят на по-малко от двеста километра от пътя за Испания, и то на самата граница на Римска Галия. Затова предполагам, че Касий вече е писал на Метел и го е помолил да запише легионите си за галската кампания, преди да напуснат Африка.
— Така значи стават тези работи — учуди се Сула.
— Точно така. Луций Касий е първи консул, поради което се ползва с предимства. Предлага му се пръв да избира какви войски да вземе. Безсъмнено Метел ще доведе със себе си в Италия своите добре подготвени и свикнали да водят военни действия части, а Касий на свой ред ще ги поведе към Трансалпийска Галия. Което означава, че ще трябва да започна отначало — отново да набирам доброволци, да ги обучавам, да ги екипирам, да им вдъхна нужния ентусиазъм за една победна война срещу Югурта — направи кисела гримаса Марий. — Това означава, че за годината на своето консулство няма да успея да организирам онази масирана офанзива срещу Югурта, която би ми била по силите, ако Метел беше оставил легионите си в Африка. В замяна на това още отсега ще трябва да работя за удължаването на собствените ми пълномощия в Африка за следващата година, иначе ще се издъня толкова здраво, че дори Прасчо ще изглежда герой в сравнение с мен.
— Но сега върху таблиците вече е записан онзи прецедент, който ще позволи за в бъдеще противниците ти на свой ред да те лишат от върховното командване — също както ти лиши Метел — въздъхна Сула. — Никак не е лесно, а? Досега не съм се замислял колко усилия са нужни на човек да осигури собственото си просъществуване, камо ли да увеличи могъществото и величието на Рим.
Думите му се сториха забавни на Марий; той се засмя доволно и го потупа приятелски по гърба.
— Не, Луций Корнелий, нищо никога не е лесно. Но тъкмо това придава и привкус, и смисъл на цялата работа! Кой истински кадърен и амбициозен човек ще иска да върви по права пътека? Колкото по-труден е пътят, колкото повече препятствия ти се изпречат, толкова повече удовлетворение получаваш от работата си.
Това би могло да се приеме за отговор, но само в личен план. Що се отнася до истински големия проблем за Сула обаче, той не можеше да се задоволи с подобно изказване.
— Вчера сам ми каза, че Италия е напълно изтощена. Толкова мъже са загинали, че наборните комисии вече не могат да попълнят числения състав на легионите само с римски граждани, а италийските съюзници от ден на ден се противят все повече и повече на пращането на войници за римската армия. Тогава защо мислиш, че ще успееш да събереш достатъчно войска, за да попълниш легионите си? Нали каза, че ти е невъзможно да сломиш съпротивата на Югурта с по-малко от четири легиона.
— Изчакай първо да стана консул, Луций Корнелий, и тогава ще разбереш.
Сула не успя да изкопчи нищо повече от своя началник.
Сула взе окончателното решение да промени живота си около Сатурналиите. В дните, когато Клитумна и Никополис живееха в къщата, празниците бяха време на смях и веселие и благодарение на тях всяка година си отиваше наистина щастливо. Робите се разполагаха на кушетките, щракаха с пръсти и пляскаха с ръце, а двете жени се надпреварваха да угаждат на капризите им, без да престават да се кикотят като малоумни. Всички се напиваха порядъчно, Сула освобождаваше мястото в общото си легло с Клитумна и Никополис, за да се намърда там някой техен избраник от прислугата, а сам се възползваше от дадената му привилегия да се поразшета из останалите кътчета на къщата. А след като Сатурналиите отминеха, нещата тръгваха постарому, и животът продължаваше, сякаш нищо не се е случило.
Но тази година заради брака си с Юлила Сула се отдаде на твърде различни изживявания. По време на Сатурналиите трябваше по цял ден да стои в съседната къща, сред семейството на Гай Юлий Цезар. И там празненствата продължаваха три дни и всичко се обръщаше с главата надолу — робите бяха обслужвани от собствениците си, разменяха си подаръчета и се усещаше, че всички в къщата са се постарали храната и пиенето да бъдат повече от обикновено. Но в действителност нищо не се беше променило. Горките роби стояха като на тръни върху кушетките в триклиния с каменни лица, сякаш превърнали се в статуи. Някои се усмихваха неловко на Марция и Цезар, които постоянно сновяха между триклиния и кухнята, за да носят на символичните си господари каквото бяха смогнали да им приготвят. Но никой дори и не помисляше да се напива, още по-малко — да изрече някоя реплика, която би рискувала да създаде трайно неудобство между прислугата и господарите, щом празненствата свършат.