— Защо идваш точно днес?
— О, защото бях на празненство.
— И не беше ли хубаво?
— Не и от наша гледна точка, момче. За тях събирането представляваше истински успех. Но на мен ми се искаше да се забавлявам. После, като си тръгвах за вкъщи, изведнъж си дадох сметка, че сред цялата компания нямаше нито един, с когото бих могъл да си кажа нещо смешно. Нито един!
— Освен мен — отбеляза Метробий и вдигна глава. — Няма ли да кажеш нещо повече за празника?
— Знаеш кои са Лициний Красите, нали?
Метробий впери поглед в ръцете си.
— Аз съм просто едно момче, което си изкарва хляба в комедиен театър. Откъде ще познавам знатните фамилии?
— Фамилията на Лициний Красите е излъчвала римски консули, а от време на време и по някой върховен понтифекс от векове! Те са баснословно богат род, но се делят на два вида — едните въздържани във всичко, а другите — разхайтени, пак във всичко. Е, бащата на въпросния Крас Оратор беше от най-въздържаните и именно той записа върху таблиците онзи смехотворен закон за лукса — нали го знаеш?
— Да не се използват златни прибори, да не се носят пурпурни дрехи, да не се ядат стриди, да не се пие вносно вино, нали за това ставаше дума?
— Точно така. Но самият Крас Оратор, който, изглежда, не се е разбирал много добре с баща си, обожава всякакъв възможен лукс. А пък Квинт Граний, аукционерът, моли Крас Оратор за някои политически услуги — сега, след като го избраха за народен трибун, — така че седнал и организирал тържество в чест на Крас Оратор. Темата — допълни Сула не така равнодушно — беше в най-общи линии: „Да правим напук на лекс Лициния сумптуария!“
— И затова ли те бяха поканили?
— Бях поканен, защото по всичко изглежда, че във висшите среди — така де, в средите, в които движи Крас Оратор, а донякъде и Квинт Граний — на мен се гледа като на странна птица, хем съм от високо потекло, хем съм израснал в низините. Нищо чудно да са се надявали, че ще се съблека гол и ще им изпея няколко мръсни песнички, докато обладавам пред погледите им Колубра.
— Колубра?
— Колубра.
Метробий чак подсвирна от смайване.
— Ама ти се движиш в интересно общество, Луций Корнелий! Та за нея се говори, че получавала за ирумацио цял сребърен талант.
— Може и така да е, но на мен ми предложи същото, без да ми иска нищо — усмихна се Сула. — Отказах й.
Момчето потръпна.
— О, Луций Корнелий, това, че си влязъл във висшите кръгове, не е причина отсега да си създаваш врагове! Жени като Колубра имат огромна власт.
По лицето на Сула се изписа дълбоко отвращение.
— Пфу! Да им пикая на фасона!
— Това сигурно би им се харесало — рече Метробий замислено.
Тук улучи, защото Сула прихна да се смее и реши да му разкаже по-подробно за вечерта си.
— На празника присъстваха и няколко жени — все сенаторски съпруги, от онези празноглави авантюристки, чиито мъже са под чехъл. Присъстваха две Клавдии и една маскирана дама, която държеше да я наричаме Аспазия, но всъщност съм сигурен, че беше Лициния — братовчедката на Крас Оратор — спомняш ли си, навремето лягах от време на време с нея?
— Да — навъсено кимна Метробий.
— Накъдето и да се обърнеш, очите ти срещат злато и тирски пурпур — продължи разказа си Сула. — Дори кърпите за бърсане бяха от тирски пурпур, извезани със злато! Да беше видял как робът, дето отговаря за сервирането, чака господарят му да се обърне на другата страна, за да извади по-обикновен парцал и да обърше разлялото се киантско вино — естествено, че златовезаните кърпи за нищо не ставаха.
— Ти самият сигурно си бил потресен — предположи Метробий.
— Наистина — въздъхна Сула и продължи да разправя. — Покривките на кушетките бяха обшити с бисери. Няма лъжа! Всички гости до един си откъсваха по някой бисер с надеждата, че няма да ги видят, но от толкова лакомия накрая не остана ни един. Изсипваха ги в златовезаните кърпи, които връзваха за краищата, да не изпадне ценното съдържание, и си ги прибираха. Нищо, че всеки можеше да си купи същото количество перли от пазара и дори да не погледне колко пари са му взели.
— Освен теб — тихо се обади Метробий и отметна кичура коса, който скриваше челото на Сула. — Ти не си си откраднал нито една.
— По-скоро бих умрял — вдигна рамене той. — Пък и те не бяха кой знае колко качествени.