— Няма да успееш. Най-накрая Сенатът ще е този, който ще те сломи.
— Никога!
А това беше убеждение, в което дори един Рутилий Руф не можеше да го разколебае.
Утика изглеждаше прекрасно — къщите бяха прясно варосани след зимните дъждове и цялото градче, застроено с ниски постройки, блестеше от чистота; дърветата по улиците току-що бяха разцъфнали, горещината още не се беше превърнала в бич за жителите, а те самите се разхождаха доволни в своите пъстри дрехи. Площадчетата бяха задръстени от улични сергии и кръчми, където човек можеше да си пийне; в центъра дърветата хвърляха блажена сянка, а навсякъде калдъръмът и паважът бяха грижливо пометени. Подобно на повечето римски, гръцки и финикийски градове и Утика притежаваше добра канализационна система, имаше обществени бани за гражданите и течаща вода, която акведуктът носеше от красивите планини, синеещи се на хоризонта.
— А ти, Публий Рутилий, ти какво смяташ да правиш? — заинтересува се Марий, след като двамата стигнаха до кабинета на управителя и се разположиха около писалището, развеселени от това, как същите роби, които допреди скоро бяха лизали подметките на Метел, сега кръжаха около Марий и се чудеха как да му угодят. — Искаш ли да останеш тук и да ми бъдеш легат? Още не съм предложил на Авъл Манлий висшия пост.
Рутилий категорично поклати глава.
— Не, Гай Марий, връщам се у дома. Със заминаването на Прасчо и моята служба тук свърши, освен това ми е дошло до гуша от Африка. Пък и да ти призная, не ми се ще да видя бедния Югурта окован във вериги — което не се и съмнявам, че ще му се случи рано или късно, след като си поел командването. Не, време ми е да се върна в Рим и да се отдам на почивка; ще понапиша някои неща и ще се видя с приятелите си.
— Ами какво ще кажеш, ако някой ден, при това в недалечното бъдеще, те поканя да се кандидатираш заедно с мен за консул?
Рутилий го изгледа учудено, но в очите му заиграха пламъчета.
— Сега пък какво ти е дошло на ума?
— Беше ми предсказано, Публий Рутилий, че ще бъда римски консул не по-малко от седем пъти.
Всеки друг би се присмял на подобно твърдение или поне от уважение към здравия разум не би му повярвал. Но не и Публий Рутилий Руф. Той познаваше твърде добре Марий.
— Славна съдба. Ще те издигне твърде много над останалите, а аз самият съм прекалено римлянин, за да ми стане приятно. Но ако такава е съдбата ти, кой си ти да й се противиш, а още по-малко кой съм аз, че да ти преча? Дали искам да стана консул? Да, разбира се! Винаги съм смятал за мой дълг да направя наследниците си нобили. Само че, ако наистина искаш да се възползваш от услугите ми, нека да не е догодина, какво ще кажеш, Гай Марий?
— Както решиш — съгласи се доволен Марий.
Когато новините за издигането на Марий като главнокомандващ римските войски в Африка достигнаха до двамата африкански царе, Бокх изпадна в паника и незабавно обърна войските си по посока на дома, изоставяйки Югурта сам-самичък срещу Марий. Не че Югурта посрещна бягството на тъста си с кой знае какво безпокойство — във всеки случай не по-голямо от това да види Марий на новия му пост; той продължи да набира войска сред гетулите и да изчаква врагът да направи пръв своя ход.
До края на юни в Римска Африка бяха пристигнали четири от предвидените шест легиона и Марий, предоволен от развоя на събитията, реши, че няма какво повече да чака. Начело на своята просяшка армия, той нахлу в Нумидия, започна да превзема един подир друг градовете, които дотогава бяха в ръцете на Югурта, подлагаше ги на огън и меч, опустошаваше реколтата и смазваше слабата съпротива на нумидийците — така можеше да се каже, че войниците му са получили своето бойно кръщение. За броени седмици новоизлюпените войници се превърнаха в опитни бойци. Югурта обаче скоро научи за действителната сила на римската армия, както и за това, че тя е изцяло сформирана от пролетарии, което му даде нужната смелост най-после да рискува. Затова се опита да си върне Цирта.
Но Марий пристигна пред стените на града, преди защитниците му да са се предали, и за Югурта нямаше друга възможност, освен да се бие. Най-после пролетариите получиха своя шанс да опровергаят веднъж завинаги злостните критики, които се носеха в Рим по техен адрес. По-късно тържествуващият Марий щеше да пише до Сената в родината си, че бедняшките му легиони са се сражавали блестящо, без да знаят що е то страх, навярно защото и никой от тях нямаше какво да губи в живота. В действителност Мариевите пролетарии нанесоха такова решително поражение на Югурта, че той се видя принуден да захвърли копието и щита си и да си плюе на петите, преди да са го заловили.