В мига, в който цар Бокх научи за разигралото се сражение, изпрати послание до Марий, в което молеше да му се позволи да възстанови своя клиентски статут по отношение на Рим. Той отказа да му отговори първия път, затова нови пратеничества отидоха да му тропат на вратата. Най-накрая благоволи да приеме една делегация, която обаче си тръгна с празни ръце — Марий отказа да преговаря с царя, на каквото и да е ниво. И така Бокх остана да си гризе ноктите от яд и от страх и да си блъска главата, защо се е поддал на ласкателствата на Югурта.
Самият Марий се захвана с постепенното овладяване на всеки квадратен километър населена нумидийска земя, изтласквайки царя й на юг от богатите речни долини и крайбрежието и лишавайки го от възможността да събере нова войска сред тамошните жители. Както и от възможността да разчита на големите богатства, които завзетите от римляните градове можеха да му дадат. Сега Югурта можеше да разчита само на живеещите дълбоко навътре в сушата берберски племена на гетулите и гарамантите — да му дадат подслон, да се бият за него и да пазят оръжията и съкровищата му от римляните.
През юни Юлила роди хилаво и болнаво недоносче на седем месеца — момиче, а през втората половина на квинктилис Юлия се сдоби с голямо, здраво момченце, което да прави компания на малкия Марий. Но се случи тъй, че именно недоносчето на Юлила оживя, а здравото бебе на Юлия си отиде от този свят, задушено от непоносимите горещини и изпарения, които през секстилис обхванаха с отровните си пипала цял Рим и го сковаха в епидемия от коремен тиф.
— Предполагам, че няма нищо лошо в това, дето ни се роди момиче — рече Сула на жена си, — но преди да замина за Африка, отново ще си забременяла и този път ще се постараеш да ми дариш момче.
Недоволна от себе си, че е родила на Сула такова гнусно хленчещо и повръщащо създание, при това момиче, Юлила се отдаде на идеята за бъдещото момче с голям ентусиазъм. Колкото и странно да изглеждаше, тя бе понесла първото си забременяване и самото раждане на дъщеричката си много по-леко, отколкото сестра й Юлия, и то въпреки телесната си слабост и нестабилното си здраве. Докато Юлия, иначе далеч по-силна и издръжлива физически, при това вече привикнала със съпружеските и майчинските си задължения, преживя жестоки родилни мъки.
— Поне ще си имаме дъщеря, която, дойде ли й времето, да омъжим, за когото трябва — сподели Юлила с Юлия есента, скоро след смъртта на Юлиното второ дете, когато вече знаеше със сигурност, че чака втора рожба. — Да се надяваме само, че това ще се окаже момче. — Тук носът й протече, тя подсмръкна и посегна за ленената си кърпичка.
Юлия още не можеше да прежали изгубеното си дете и затова й беше все по-нетърпимо да слуша безконечните приказки на сестра си, дори започваше да я мрази. Най-сетне й стана ясно защо още преди време Марция мрачно беше казала, че Юлила се е повредила завинаги.
„Колко странно — мислеше си тя сега, — можеш да прекараш детството си с някого и въпреки това дори да не усетиш какво става в душата му.“ Защото Юлила се състаряваше с всеки месец, с всеки ден — не физически, не дори и умствено; променяше се самият й дух, все по-склонен към самоунищожение. Продължителното гладуване беше сринало из основи нещо у нея, беше я лишило завинаги от способността да води щастлив живот. А може би още навремето, когато всички смятаха Юлила за едно глупаво и лекомислено момиче, под вечното си кикотене, под неизброимите си дребни хитринки, с които печелеше сърцата на близките си, тя е криела същото състояние на духа, което толкова явно проявяваше сега.
„На човек му се иска само болестта да се окаже причина за тази промяна — мислеше си с горчивина Юлия, — всеки си търси някакви причини, защото иначе би излязло, че тази душевна слабост е съществувала, само дето не сме я забелязвали.“
Юлила завинаги щеше да си остане една неотразима красавица, която приковаваше погледите със своята медено — кехлибарена кожа, с естествената си грация, със съвършеното си тяло. Но напоследък под големите й очи имаше сенки, между брадичката и носа й все повече се очертаваха две дълбоки бръчки, а ъгълчетата на устата й жално провисваха. Вечно изглеждаше уморена, вечно недоволстваше, вечно стоеше като на тръни. В гласа й постоянно се усещаха нотки на самосъжаление, а и не преставаше да съпровожда приказките си с тежки въздишки, които може би бяха несъзнателни, но със сигурност действаха на нервите на околните. Както и непрекъснатото й подсмърчане.