Понеже винаги ще си останеш един изостанал италийски селянин без думичка гръцки, ще ти разкажа една приказка.
Имало едно време един много зъл и жесток сирийски цар на име Антиох. Да, но понеже не бил първият сирийски цар, който се наричал с това име, а дори не можел да се похвали, че е най-великият (баща му вече се бил нарекъл Антиох Велики), той трябвало да постави след името си номер. Та той бил Антиох IV, четвъртият поред сирийски цар с това име. И макар Сирия да била богата, цар Антиох IV все ламтял за съкровищата на съседното царство Египет, където управлявали заедно братовчедите му Птолемей Пилометор, Птолемей Евергет Шкембето и Клеопатра (която също не била единствената царица с това име, затова я знаели като Клеопатра II). Би ми се искало сега да кажа, че тримата царували в пълна хармония, но уви, не било така Братя и сестра, съпруг и съпруга (да, в източните царства кръвосмешението е позволено), те продължавали с години да воюват помежду си и вече почти били успели да опустошат докрай богатата и плодородна долина на великата река Нил. И така, когато сирийският цар Антиох IV решил да завладее Египет, си мислел, че заради пререканията между братовчедите му — двамата Птолемей и Клеопатра II — това ще му се удаде лесно.
Но уви, в мига, в който обърнал гръб на Сирия, там се случили няколко неприятни инцидента, намирисващи твърде много на бунт, за да остане той безразличен към тях и да не се върне у дома си. Всичко се свършило с няколко отрязани глави, с няколко осакатени крайника, с няколко извадени зъба и може би с някои по-нелицеприятни гледки. Но минали цели четири години, докато цар Антиох IV най-сетне решил, че се е нагледал на отсечени глави, ръце, крака, зъби и човешки вътрешности. Тогава се захванал за втори път със завладяването на Египет. Този път Сирия се оказала по-послушна и докато той си вършел работата в Египет, никой не гъкнал в негово отсъствие. Цар Антиох IV нахлул в Египет, превзел Пелузиум, прекосил цялата делта, за да достигне Мемфис, превзел го и него, сетне се прехвърлил на другия бряг на Нил, за да постави на колене и Александрия.
Тъй като вече били успели да разорят цялото си царство и да съсипят цялата си армия, братята Птолемеи и сестра им Клеопатра II нямали друг избор, освен да се обърнат за помощ към Рим, който единствен можел да спре цар Антиох IV. Римският Сенат и народ (които според приказката, колкото и това да ни изглежда сега невероятно, в онези времена живеели в голямо съгласие) не останали глухи към такава молба, и пратили своя храбър и благороден бивш консул Гай Попилий Ленас да спасява Египет. Всяка друга страна по света би дала на своя герой армия, с която да воюва, но римският Сенат и народ сметнали за нужно да пратят с Гай Попилий Ленас само дванадесет ликтори и двама писари. Все пак да не забравяме, че понеже мисията трябвало да се изпълни в чужда страна, на ликторите разрешили да си облекат червените туники и да си пъхнат брадвите във фасциите, така че Гай Поилий Ленас да не се чувства съвсем беззащитен. Качили се на кораб и пристигнали в Александрия тъкмо по времето, когато армията на цар Антиох IV марширувала покрай бреговете на Канопийския ръкав на Нил и вече аха-аха пред нея да се покаже великият град, в който египтяните треперели от страх.
Издокаран в тога и туника с пурпурен ръб, Гай Попилий Ленас вървял подир своите дванадесет ликтори, облечени в моравочервено и носещи своите брадви между сноповете пръчки. Излязъл от Александрия през Портата на слънцето и продължил все на изток. Тъй като вече не бил в първа младост, той се подпирал на дълга тояга, а стъпката му била също тъй спокойна и невъзмутима, както чертите на лицето му. И понеже само храбрите, героични и твърде благородни римляни строят свестни пътища, Гай Попилий Ленас скоро затънал в прах до колене. Но нима това го накарало да се върне? Не! Продължавал да върви все напред и напред, докато някъде близо до хиподрума, където всички александрийци обичали да наблюдават надбягванията с коне, се натъкнал на стена от сирийски войници и бил принуден да спре.