Ако изпращането на войски от Италия в Испания по море би било по принцип възможно, то едва ли Гней Домиций Ахенобарб щеше да воюва за отваряне на сухоземен коридор покрай бреговата линия на Трансалпийска Галия. Но преобладаващите ветрове и течения правеха морското пътуване твърде рисковано. Затова сега легионите на Цепион, също както и тези на Касий предната година, бяха принудени да извървят пеша близо две хиляди километра от Кампания до Нарбон. Не че легионите имаха нещо против; всеки от тях по рождение мразеше морето и изпитваше ужас при мисълта да се качи на кораб — особено когато трябваше да се преплава такова огромно разстояние. По-добре два месеца усилен марш, отколкото няколко седмици клатушкане по вълните — това беше девизът на всеки римски войник. За безболезненото преминаване на тези огромни разстояния спомагаше фактът, че и римляни, и италийци още от малки развиваха така мускулатурата си, че да понасят с лекота бързото ходене, независимо на каква дистанция. За всички тях ходенето си оставаше най-удобният начин за пътуване.
Пътят от Кампания до Нарбон отне на Цепионовите легиони малко повече от седемдесет дни, което означава, че средно на ден са били изминавани по-малко от двадесет и пет километра — твърде слабо постижение, но логично, като се вземе предвид не само големият обоз, но и внушителният брой домашни животни, товарни коли и роби, каквито всеки старомоден римски войник, като истински собственик, се чувстваше длъжен да вземе със себе си, за да осигури личния си комфорт.
В Нарбон, малко пристанище, което Гней Домиций Ахенобарб беше преустроил за нуждите на Рим, армията престоя само колкото беше нужно на войниците да се възстановят от изморителния поход, без да се отпускат. В началото на лятото Нарбон представляваше чаровно местенце, а прозрачночистите му води гъмжаха от скариди, морски раци, крабове и всякакъв вид риба. А пък по дъното на солените езера около устията на реките Атакс и Русцино из тинята се ловяха не само стриди, но и калкани. От всички риби по света, които римските легиони бяха имали случай да опитат, калканите се смятаха за най-вкусните. Представляваха кръгли и плоски като чинии риби, на които и двете очи стояха от едната страна на глупавите им глави. През цялото време се криеха в тинята, откъдето трябваше да бъдат подгонени, а след това, преди да са успели да се измъкнат и да се скрият някъде другаде, ловко да бъдат набучени на копието.
Един легионер никога не се оплакваше от мазоли или болки в краката. От малък свикваше да ходи много, а сандалите му, със своите дебели подметки, бяха така направени, че едновременно да стягат глезена му и да предпазват от камъчетата и неравностите по пътя. Това обаче не пречеше на войниците да изпитат истинска наслада от възможността да поплуват във водите на Нарбон, където да поразпуснат натоварените си мускули. Онези пък, които досега не се бяха научили да плуват, получаваха прекрасната възможност да наваксат пропуснатото. Местните момичета по нищо не се различаваха от момичетата навсякъде другаде по света и буквално лудееха по мъже в униформи, така че в разстояние от шестнайсет дни Нарбон се изпълни с гневни родители, търсещи отмъщение братя, кикотещи се девойки, потъркващи ръце легионери; избухваха нескончаеми пиянски кавги, които държаха военните трибуни и отговарящите за реда във войската постоянно нащрек и естествено ги правеха вечно кисели и недоволни.
Най-сетне Цепион събра армията си и я поведе по чудесния път, който Гней Домиций Ахенобарб беше построил между крайбрежието и град Толоза. Там, където река Атакс правеше широк завой надясно и след като досега беше текла от юг на север, се насочваше на изток към морето, се издигаха мрачните укрепления на Каркасон. Оттам легионите заизкачваха хълмовете, отделящи просторния водосборен басейн на река Гарумна от малките, но многобройни поточета и рекички, които бързаха да се влеят на запад във водите на Вътрешно море, докато се озоваха в голямата алувиална долина на Толоза.