— Прекрасно — отсече Цепион, след като си възвърна дар слово. — Колко каруци можем да отделим, за да пренесем съкровището до Нарбон?
Въпросът му беше отправен към Марк Фурий, префектус фабрум, който отговаряше за снабдяването, за обоза, за екипировката, за въоръжението, за храната за добитъка и за всички останали малки и по-големи нещица, от които се нуждаеше една армия по време на поход.
— Ами виж, Квинт Сервилий, общо в обоза разполагаме с хиляда коли, от които една трета в момента са празни. Да речем, че ако се поразмърдаме да сместим останалия багаж, ще освободим още сто и петдесет. Ако на всяка една кола натоварим по тридесет и пет таланта — колкото да не я претоварим, — ще ни трябват триста и петдесет каруци за среброто и четиристотин и петдесет за златото — направи набързо сметката Марк Фурий, който не принадлежеше към древната фамилия на Фуриите, а просто имаше за свой прадядо техен роб и сега беше едновременно банкер и клиент на Цепион.
— Тогава предлагам да натоварим първо среброто на триста и петдесет каруци, да го разтоварим в Нарбон и да върнем празните коли в Толоза за златото — реши Цепион. — В това време ще организирам войниците да освободят още сто коли и ще имаме достатъчно, за да пренесем и златото на един път.
До края на квинктилис среброто беше откарано благополучно до морския бряг, където беше разтоварено, а празните товарни коли се върнаха в Толоза за златото; Цепион, комуто нищо не струваше да устои на думата си за чужда сметка, вече беше уредил допълнителните сто каруци.
Докато златните кюлчета се товареха едно подир друго на каруците, той не можеше да се сдържи и хищно обикаляше целия керван, прехвърляйки се от една купчина на друга, без да устои на изкушението да погали тук-там гладката повърхност на някоя от блестящите тухлички. По едно време захапа дланта си, както имаше навик, когато размишляваше над някой труден въпрос, и след известно време дълбоко въздъхна:
— Май ще е най-добре и ти да тръгнеш със златото, Марк Фурий. Около него трябва постоянно да има някой висш офицер, който да чака в Нарбон, докато и последното кюлче бъде натоварено на корабите за Рим.
Това му напомни, че още не се е осведомил за съдбата на среброто, и побърза да се обърна към гърка-освобожденец Биас:
— Надявам се среброто вече да е поело към Рим?
— Не, Квинт Сервилий — разочарова го той. — Още в началото на годината зимните ветрове са погубили или отвели надалеч повечето от тежковместимите кораби, които сега би трябвало да са на котва в Нарбон. Успях да намеря само дванайсет достатъчно здрави съда, но помислих, че ще е по-добре, ако ги запазим за златото. Среброто е под засилена охрана в един склад и мисля, че няма защо да се безпокоим за него. Аз лично смятам, че колкото по-бързо златото стигне до Рим, толкова по-добре. Като дойдат още свестни кораби, ще наема и тях за среброто.
— О, навярно ще можем да го пренесем и по суша до Рим — подметна нехайно Цепион.
— Колкото и да е голям рискът корабите да потънат, Квинт Сервилий — предупреди го Марк Фурий, — винаги бих се осланял повече на морето, пък ако трябва да пренеса дори едно-единствено кюлче, златно или сребърно. Никой не може да бъде сигурен, че няма да си има неприятности с алпийските племена.
— Да, много си прав — съгласи се Цепион и отново въздъхна. — Направо не е за вярване, а? Ще пратим в Рим повече злато и сребро, отколкото има във всички римски съкровищници, взети заедно!
— Така е, Квинт Сервилий — съгласи се Марк Фурий. — Не е за вярване.
Златото беше натоварено на 450-те каруци и пое по пътя към Нарбон около средата на секстилис. Придружаваше го конвой, състоящ се само от една кохорта легионери, защото римският път отдавна се смяташе за безопасен, минаваше през цивилизовани земи, където от години не бяха вдигани бунтове, а съгледвачите на Цепион му бяха доложили, че цар Копил и войската му все още се крият около Бурдигала с надеждата Цепион да последва неблагоразумния Луций Касий по пътя към смъртта.