От Каркасон пътят вървеше все надолу — чак до морския бряг — и керванът ускори ход. Всички бяха доволни, никой за нищо не се тревожеше; войниците вече си представяха, че помирисват солта на морето. Знаеха, че със спускането на нощта ще маршируват по улиците на Нарбон, и в главите им се въртяха мисли за калкани, стриди и млади нарбонки.
Разбойниците бяха около хиляда души и се спуснаха като лавина откъм южната страна на пътя, досега укривали се в гъстата зеленина на гората, която го обграждаше. Бяха се разделили на две части, за да ударят едновременно челото и края на дългия керван, проточил се на повече от три километра дължина. За броени мигове римските войници бяха избити до крак, а труповете на закланите каруцари бяха нахвърлени един върху друг на камара.
Нощта беше топла и ясна, луната осветяваше околността. През цялото време, докато чакаха да се стъмни, по римския път не се показа жива душа — нито от едната, нито от другата посока. Провинциалните пътища си оставаха запазени почти изключително за римските легиони, а пък и търговията между тази част на Римска Галия и вътрешността на страната не беше твърде оживена, особено откакто германите се бяха заселили около Толоза.
Щом луната се издигна достатъчно високо, мулетата бяха впрегнати отново в каруците, някои от нападателите ги подкараха, докато другите вървяха отстрани и служеха за водачи. Защото скоро, след като пътят излезе от голямата гора, дългият керван изви вдясно и се изгуби в голямото, сушаво и каменисто поле, където само овцете намираха по някоя тревичка. На разсъмване Русцино и едноименната река останаха далеч на север; скоро керванът отново излезе на Домициевия път и посред бял ден прекоси проходите на Пиренеите.
На юг от Пиренеите маршрутът на разбойниците отново се отбиваше от римския път и изписваше един безкраен зигзаг, извеждащ ги на брега на река Сукро, западно от град Сетабис; оттам керванът се насочи право през Долината на устрема, пуста и неприветлива местност, която разделяше две от най-високите планински вериги в Испания, но не се използваше от пътниците, защото трудно намираха вода. След което следите се изгубваха и по-нататъшният път на златото на Толоза оставаше загадка за съгледвачите на Цепион.
На един вестител, който носеше новини от Нарбон за Толоза, се падна тежката задача да съобщи на консула за купищата трупове, на които се беше натъкнал по пътя в гората на изток от Каркасон. А когато въпросният вестител пристигна в Толоза и без никакви заобикалки съобщи на Квинт Сервилий Цепион какво е видял, той се хвана за главата и зарида като дете. Горко оплакваше тъжната съдба на Марк Фурий, плачеше и за гибелта на кохортата римски войници, и за вдовиците и сираците, които те бяха оставили в Италия; но най-много от всичко лееше сълзи за купищата блестящ метал, които повече нямаше да зърне, за безвъзвратната загуба на златото на Толоза. „Не е справедливо! Къде изчезна изведнъж късметът ми?“ — питаше се на глас Квинт Сервилий и не можеше да си отговори.
Той облече тъмната си траурна тога — отдолу също си беше сложил черна туника без никакви отличителни знаци, които да показват положението му, и за сетен път зарида сърцераздирателно пред очите на цялата армия, която специално беше заповядал да се строи пред него, за да й съобщи трагичната новина — новина, която тъй и тъй вече се беше разчула по обиколни пътища.
— Но поне ни остава среброто — заключи той, като избърса сълзите си с ръка. — Дори то ще осигури прилична печалба за всеки от вас след края на похода.
— Аз самият ще съм доволен и от малкото — заяви някакъв ветеран пред приятеля си, с когото споделяше всички несгоди на войната; и двамата бяха насилствено измъкнати от домовете си в Умбрия, въпреки че бяха участвали в десет последователни похода и бяха прекарали повече от петнадесет години в армията.
— Наистина ли? — учуди се другарят му, който бе малко бавен в мисленето — безспорно за това беше виновен онзи удар с боздуган, който беше отнесъл с главата си при едно стълкновение със скордиските.
— Наистина! Да си чул някога пълководец да е поделял злато с нас, простите войници? Винаги ще си намерят някаква причина да запазят всичко за себе си. Е, да, и хазната получава своя лъвски пай — иначе не би могло, защото нали именно държавата срещу това, което й се дава от плячката, оставя пълководеца да прибере останалото. Поне ще получим своя дял от среброто, а сребро — колкото искаш. Особено сега, след като са ни нападнали разбойници и златото си е отишло веднъж завинаги, консулът така се е наплашил, че ще се види принуден да подели справедливо среброто от страх да си няма нови неприятности.