— Да, разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се другарят му. — А сега по-добре да си уловим някоя сьомга за вечеря, а?
Наближаваше Нова година, а армията на Цепион още не бе имала случай да влезе в бой с врага, като се изключи клането на онази злополучна кохорта, която уж трябваше да пази златото на Толоза. Затова на Цепион не му оставаше друго, освен да пише в Рим какво е положението, без да спестява нищо — от радостното откритие, че германите ги няма, до тъжната констатация, че златото е изгубено завинаги, и да поиска инструкции.
През октомври пристигна отговор от Рим, и то точно такъв, какъвто Квинт Сервилий се беше надявал да получи — нареждаха му да остане заедно с цялата си армия в областта около Нарбон, да презимува там и напролет да чака нови указания. Което недвусмислено означаваше, че пълномощията му на управител на Римска Галия се удължават с още една година.
Но без златото вече нищо не беше същото. Цепион изпадна в дълбока меланхолия, през цялото време се терзаеше заради грешката, която беше допуснал, и често дори плачеше от мъка. Както офицерите около него скоро забелязаха, беше изпаднал в състояние на постоянен стрес, не го свърташе на едно място, а през цялото време крачеше напред-назад. „Типично за един Квинт Сервилий Цепион“ — казваше си неволно всеки в лагера. Никой не се заблуждаваше, че сълзите са за Марк Фурий или за изкланите войници. Цепион ридаеше за своето изгубено злато.
Един от факторите, най-добре определящи успеха на армия, водеща продължителни бойни действия на чужда територия, е способността на войниците и на офицерите да се приспособят към местните условия с мисълта, че на чуждата земя поне за известно време трябва да се гледа като на втора родина. Въпреки постоянното движение на войските, въпреки непрестанните походи, наказателни експедиции, търсенето на фураж и така нататък базовият лагер, от който тръгва и в който завършва всичко, скоро заприличва на истински град: повечето от войниците си намират жени, повечето от жените забременяват и раждат деца, от външната страна на здраво укрепените палисади изникват дюкяни и кръчми, търговци идват от всички посоки, а наоколо израстват цели квартали от кирпичени постройки, в които войнишките жени си отглеждат децата и се тълпят по тесните улички.
Такова беше положението и с римския лагер при Утика, а макар и в по-малка степен, подобна бе и съдбата на лагера, построен пред стените на Цирта. Понеже Марий имаше навика да избира своите центуриони и военни трибуни изключително внимателно, времето на зимните дъждове, в което не се водеха сражения, беше използвано не само за учения и физически упражнения, но и за правилното разпределяне на войниците в легионите по групи от осем човека, които да свикнат достатъчно добре един с друг, за да не стане съжителството им в една палатка и около един казан още една от хилядите пречки и проблеми, които неизменно съпътстват струпването на едно място на толкова много хора за толкова дълго време.
Както винаги, така и сега, пробуждането на африканската пролет — топла, уханна и най-вече суха — доведе и до осезаемо раздвижване в лагерите. Всеки грижливо проверяваше оръжието и доспехите си за предстоящите походи, предвидливо написваше завещанието си, за да го предаде навреме на писарите в легиона, ризниците се смазваха и лъскаха, мечовете и ножовете се наточваха, шлемовете се подплатяваха отвътре, за да не изгорят главата на войника, когато се нажежат от слънцето, сандалите биваха подлагани на щателна проверка не трябва ли някъде да се забие нов гвоздей, туниките се преправяха, ако се окажеха отеснели или твърде широки, и най-накрая всичко онова, което нямаше начин да бъде поправено и върнато в употреба, се връчваше на центурион, който изваждаше от склада желаната вещ.
През зимата от Рим беше пристигнал квесторът на хазната, който носеше заплатите на легионите, и писарите се видяха натоварени с повече работа от обикновено — трябваше да направят всички необходими сметки и лично да наблюдават правилното разпределение на парите. Тъй като всички в армията му бяха неплатежоспособни, Марий беше организирал две спомагателни каси, за които всеки легионер отделяше част от заплатата си — в едната парите служеха да заплащат приличното погребение за всеки умрял по време на войната, но не и на бойното поле, за загиналите при сражение грижата поемаше държавата, а в другата те се събираха на своеобразни влогове, с които никой не можеше да разполага преди уволнението си.