Всички в африканската армия знаеха, че в годината, когато консул щеше да бъде Цепион, от тях се очакваха големи дела, но само сред най-висшето началство имаха представа какви точно ще трябва да бъдат те. Най-напред дойде заповед легионите да се построят за „лек“ марш, което означаваше, че няма да се вземат хилядите волски коли обоз, а само каруци, теглени от мулета, които да се движат достатъчно бързо, за да не изостават от маршируващите войници, и всяка вечер да пренощуват в един лагер с основните сили. Но това означаваше, че всеки войник е длъжен да носи на гърба си цялата си екипировка. За опитните вече легионери това не представляваше голяма грижа — всеки си беше набавил по една здрава разклонена пръчка, на която окачваше следното: на едно място всички тоалетни принадлежности, дрехите за смяна, чорапи, чифт дълги вълнени гащи, както и няколко дебели кърпи, които се слагаха на врата, под бронята, за да не убива, всичко това, загърнато във войнишкото одеяло и още веднъж в специално кожено покривало; в отделна кожена торба се прибираше сагумът — дебелото, кръгло наметало; на трето място държаха храна за най-малко три дни, нож, канче и мях с вода; на всеки се полагаше да носи още по един предварително отсечен и издялан кол за лагерната палисада, по едно кожено ведро за вода, по една плетена кошница, по един трион и по един сърп; освен това всички вещи, свързани с почистването и поддържането на оръжието и доспехите. Всеки легионер носеше щита си, загърнат в мека ярешка кожа, провесен на гърба си, под тоягата с багажа, а шлема си, след като първо му махнеше дългия плюмаж от боядисани конски косми — или окачен на тоягата от онази страна, от която по-малко щеше да натежи, или провесен пред дясното си рамо, или, ако се очакваше внезапно нападение, го поставяше на главата. Войникът никога не сваляше бронята си по време на поход, което имаше и своята добра страна — десеткилограмовата й тежест не отиваше цялата върху и без това претоварените му рамене, ами благодарение на каишите, които силно се пристягаха около кръста, пренасяше теглото повече върху хълбоците. От дясната страна на пояса стоеше мечът, прибран в ножницата, от лявата — бойната кама, и тя в канията. И с двете оръжия легионерът не биваше да се разделя за нищо на света. В подобни случаи обаче двете копия, които му се полагаха, се носеха от добитъка.
На осем души се полагаше по едно муле, натоварено с коженото платнище на палатката, коловете за нея, копията на осмината, заедно с допълнителните дажби храна, в случай че редовното снабдяване се забавеше. Осемдесет легионери и двадесет души спомагателна част представляваха една центурия, начело на която стоеше центурион. Всяка центурия разполагаше с по една каруца, теглена от мулета, в която се държеше цялата резервна екипировка на осемдесетте бойци — дрехи, инструменти, оръжия, сегменти от оградата за бруствера пред лагерната палисада, допълнителна храна, в случай че снабдяването се забави още повече, и всичко останало. Ако цялата армия тръгнеше на поход и не се планираше да се върне там, откъдето е тръгнала, всичко, което тя притежаваше — от плячката до обсадната техника, — се товареше на волски коли, които се тътреха с километри зад основните части, зорко охранявани от цели кохорти или легиони.
Когато през пролетта Марий потегли на поход срещу Западна Нумидия, той, разбира се, остави тежкия обоз в Утика; това обаче не помрачи с нищо внушителната гледка, която представляваха маршируващите легиони, губещи се чак до хоризонта в безкрайна колона; всеки легион заедно с мулетата, каруците и обсадната техника се проточваше на повече от километър и половина разстояние, а Марий водеше със себе си шест легиона, без да се брои конницата. Всъщност тя се придвижваше от двете страни на пехотата, така че общата дължина на войсковата колона беше около деветдесет километра.
На открито поле врагът нямаше никаква възможност да устрои засада — просто беше невъзможно да се придвижи достатъчно близо, за да нанесе едновременно удар по цялата дължина на колоната, без да бъде забелязан, а подлъжеше ли се да удари само в една точка, то останалата част от колоната мигом щеше да го обкръжи — всяка кохорта беше способна за броени секунди да се престрои в боен ред и на свой ред да отвърне с атака.
И въпреки това всяка вечер заповедта беше една и съща — да се строи лагер. Което означаваше, че трябва да се измерят и отбележат контурите на площ, достатъчна да побере всички хора и животни в армията, да се правят изкопи, достатъчно дълбоки за солидната дървена палисада, да се забият предварително заострените колове, наречени стимули, да се притиснат плътно един към друг, да се издигнат насипи, които да подсилят здравината на набързо построените укрепления. Но направеше ли се всичко това, всички воини, освен часовите, можеха спокойно да се излегнат в палатките и да заспят непробудно, спокойни, че никой враг не би могъл да превземе лагера през нощта или поне не и преди спящите да са се окопитили и приготвили за бой.