— Точно така! — усмихна се Марий. — Тази страна е толкова необятна, че можем и десет години да я обикаляме от край до край и пак да не усетим как всеки път Югурта ни се измъква изпод носа. Ако не бяха неговите гетули, ударът, който нанесохме на най-населените части от царството му, щеше да го лиши от всякаква възможност да ни противодейства, но той още разчита на тях и затова е неуязвим. И все пак е твърде горд, за да остави някаква си римска армия да щъка безпрепятствено насам-натам из собствените му градове и села. Не ще и съмнение, че нападенията ни не остават безрезултатни — особено по отношение снабдяването на войската му със зърно. Но Югурта е твърде хитър и опитен, за да рискува да даде генерално сражение, когато срещу него съм аз. Освен ако не принудим Бокх да му се притече на помощ. Маврите могат да съберат поне двайсет хиляди души боеспособна пехота и още пет хиляди конници. Така че ако Бокх наистина се съюзи с Югурта, то той вече няма да има оправдание да не излезе лице в лице с нас.
— Не се ли тревожиш, че с войските на Бокх нумидийците ще ни превъзхождат по численост?
— Не! Шест римски легиона, ако са добре обучени и ако командващият знае как да ги използва, са сила, срещу която никой не може да се изправи — пък ако ще и с двойно по-голяма армия.
— Но под стените на Нуманция Югурта също се е учил на военно изкуство от Сципион Емилиян — напомни му Сула. — Той също ще знае как да се бие като римлянин.
— И други чужди владетели са се поучавали от нас — обясни Марий, — но ако самите войници не са римляни, тогава каква полза? Нашата тактика е еволюирала върху идеята да се вземат предвид типичните за нас темперамент и начин на мислене — като казвам „нас“, имам предвид и римляни, и латини, и италийци.
— А това означава най-вече дисциплина — рече Сула.
— И организация — допълни Марий.
— Но нито едното, нито другото ще ни изведе на върха на тази планина насреща — подметна Сула.
Марий се засмя.
— Така си е! Но има още нещо, което не бива да забравяме, Луций Корнелий.
— И кое е то?
— Късметът — издаде му разковничето на успеха Марий. — Никога не забравяй късмета.
Двамата бяха станали близки приятели, защото въпреки различията в характерите между тях имаше и доста общи неща: и двамата имаха нетрадиционен начин на мислене, и двамата изглеждаха необичайно, и двамата вече бяха вкусили от неуспеха и познаваха трудностите на живота, и двамата бяха способни да гледат безпристрастно на нещата около себе си, като същевременно се отдават с цялото си сърце на целите, които преследват. Най-важната прилика между Сула и Марий беше в това, че и двамата си вършеха добре работата, а пък бяха достатъчно способни, за да нямат равни на себе си в нея. Онези им страни на характера, които по-късно щяха да ги разделят, дори да ги противопоставят, все още не се проявяваха — младежът си даваше сметка, че засега няма никакъв шанс да излезе победител в евентуално съперничество с учителя си; с годините той се беше научил на хладнокръвие и волско търпение, пък и нямаше повод да противоречи на своя началник в желанието му да промени отведнъж всичко около себе си.
— Много хора твърдят — протегна се блажено Сула, — че човек сам изковава късмета си.
Марий широко отвори очи, при което огромните му вежди сякаш се разпериха като крила над лицето му.
— Разбира се, че е така! И все пак друго си е да знаеш, че го имаш.
Публий Вагиений, който произхождаше от дълбоката провинция, по-точно от Лигурия, и служеше в конницата, не беше много радостен от решението на Гай Марий войската да се установи на лагер точно на брега на река Мулухат, защото му предстоеше да върши много повече работа, отколкото му се нравеше. За щастие равнината наоколо беше покрита с гъста, избуяла трева, която за няколкото месеца палещо слънце беше придобила сребрист цвят, но щеше да стигне за храна на няколкостотинте мулета в армията. Конете обаче бяха по-придирчиви и твърде неохотно пасяха сухата и жилава растителност, което принуди началниците на конницата да отвеждат животните на север от планината — крепост, където поради наличието на подпочвени води тревата беше по-свежа и по-сочна.
Ако командваше някой друг, не Гай Марий, мислеше си с известна горчивина Публий Вагиений, навярно щеше да се позволи на цялата конница да се пренесе в отделен лагер, в близост до хубавата трева. Но уви, Гай Марий беше на друго мнение. Той не искаше защитниците на неприятелската крепост да бъдат изкушавани да проявяват активност и изрично беше заповядал абсолютно всички римски войници да нощуват в един лагер с основните сили. Да се отдели конницата беше опасно предизвикателство. Така че се налагаше всеки ден съгледвачите отрано да тръгват на разузнаване на север, да проверяват цялата околност за врагове, а чак след това конниците да заведат животните си на паша, без да забравят всяка вечер да ги прибират в лагера. А това означаваше, че за да не избяга, всеки кон трябваше да бъде спъван.