Достигнал върха на кладенеца, той се озова на ръба на кратер, който достигаше в най-широката си част петдесетина стъпки. От мястото си Публий Вагиений можеше ясно да определи местоположението си. Намираше се на ръба на отдавна изстинал вулкан. Откъм северната си страна чашата на кратера се беше разцепила — всъщност всичко наоколо беше само застинала лава, а за милионите години, откакто вулканът беше престанал да действа, някогашната планина буквално беше отнесена от природните стихии. Ръбът на кратера тънеше в благотворна влага, която се просмукваше отвсякъде. Тук-там тънки струйки вода се плъзваха по ръба на кладенеца и се губеха надолу, но отдалеч се забелязваше как в една точка на широкото гърло на чашата се е образувала голяма цепнатина и потоци вода се изливат от нея, за да се спуснат по стръмните склонове на планината. Над кратера, на височина от тридесетина метра, заплашително се беше надвесила огромна канара, а точно под нея скалата се беше подронила под въздействието на влагата и образуваше пещера със стени, покрити с мъх, папрат и острица; на едно място се виждаше как под огромната тежест на планината от скалата се просмуква вода, тихо ромоляща между камъните, преди да се изгуби отвъд ръба на кратера. Явно, че именно тук се криеше тайната защо тъкмо от северната страна на планината тревата беше толкова сочна и зелена.
Там, където разтваряше своята огромна паст пещерата, преди време се бяха струпвали тонове кал. За опитен планинар като Публий Вагиений не беше трудно да се увери, че след време базалтът под надвисналата канара няма да издържи на огромната тежест и тя с грохот ще се стовари в зиналия кратер, погребвайки всичко под себе си.
Голямата пещера беше истинско свърталище на охлюви, пък и как иначе с постоянната влага, която охлаждаше и освежаваше въздуха както никъде другаде из тези сухи земи. Растителността, която покриваше стените й, неизброимите насекоми, които студът убиваше и които служеха за храна на охлювите, благотворната сянка и най-вече онзи издигащ се над ръба на кратера скалист връх, преграждащ пътя на ветровете, всичко това създаваше идеални условия за живот на Вагиениевите любимци.
И наистина, наоколо гъмжеше от охлюви, и то не обикновени, каквито Публий Вагиений беше ял с десетилетия, а по-особени — или обонянието му бе започнало да му изневерява. Когато обаче най-сетне спря погледа си на един от тях, зяпна от удивление. Само черупката беше голяма колкото дланта му! Сетне забеляза втори, трети, цели дузини. Скоро дузините се превърнаха в стотици, с всевъзможни големини — като се почне от дължината на един пръст и се свърши с дължината на протегната ръка. Без да вярва на очите си, той влезе навътре в пещерата, изследвайки всяка педя от нея, докато накрая се оказа в другия й край, откъдето започваше пътека нагоре по планинския склон. „Не змийска, а охлювска пътека“ — каза си и без да се замисли, продължи нататък.
Скоро пътеката свърна рязко надолу и го отведе в друга, по-малка пещера, където обаче охлювите бяха още повече. Отвъд нея Публий Вагиений трябваше да заобиколи надвисналата над кратера канара, да се покатери още известно време, за да излезе откъм задната й страна и внезапно да попадне от охлювския Олимп в охлювския Тартар. Той се закова на място, сетне бързо се скри зад най-близката скала. На по-малко от сто и петдесет метра над него се издигаше вражата крепост. Склонът до нея беше достатъчно полегат, за да може да се изкатери от всеки, дори без пръчка, на която да се подпира, а пък стената на самата крепост беше толкова ниска, че за никого нямаше да е проблем да се хване с ръце за ръба и да се прехвърли от другата страна.
Публий Вагиений бързо-бързо се спусна обратно по охлювската пътека и забави крачка едва в долния край на пещерата, където си направи удоволствието да избере половин дузина от най-едрите охлюви, да ги увие във влажни листа и да ги прибере в пазвата си. Предстоеше му най-трудната част от слизането, което допълнително се усложняваше от скъпоценния товар, но мисълта за вкусния обяд, който щеше да си приготви на другия ден, сякаш го окриляше и той не усети как се озова отново в ухаещата на цветя долчинка, от която беше тръгнал.