Трябваше му само да пийне малко вода и се почувства по-добре; охлювите му бяха меки, прекрасни… Понеже нямаше намерение да ги споделя с никого, Публий Вагиений ги прехвърли от пазвата си в торбата с храната, сложи им малко влажни листа, както и две-три шепи пръст, събрани от долчинката, които специално поръси с вода от меха си, и ги върза добре, за да не се изплъзнат. После ги скри на сенчесто местенце.
На другия ден си устрои царски обяд — беше си донесъл войнишкото канче, в което сложи да се задушат два от шестте уловени охлюва в специално приготвения сос от зехтин и чесън. Ама какви охлюви само! Това, че един охлюв е огромен, съвсем определено не означава, че е по-жилав или по-твърд от обикновените. Големината му просто значеше, че вкусът е по-богат и че човек яде повече с по-малко усилия.
В продължение на шест дни Публий Вагиений изяждаше по два охлюва на обяд. Повтори разходката си до кратера, за да си налови още половин дузина от деликатесите. Но на седмия ден съвестта започна да го гризе. Ако беше свикнал да обръща повече внимание на собствената си личност, щеше лесно да установи връзката между засилването на тези угризения със засилването на болките в стомаха му, които естествено се дължаха на прекаляването с редкия деликатес. Първото, което му мина през ума обаче, беше, че се е проявил като изключителен егоист, че е гадна ментула и че не е трябвало да крие подобни вкуснотии само за себе си, когато има толкова добри приятели в дружината. Чак след това си даде сметка, че благодарение на лакомията си е открил неизвестен път към върха на планината.
В продължение на още три дни Публий Вагиений изпитваше жестоки душевни терзания, докато най-накрая силна атака на гастрит съвсем му уби апетита за охлюви и го накара да се разкайва, че се поддал на изкушението. Това го накара да вземе някои важни решения.
Но той не благоволи да докладва за откритието си на дружинния си командир. Искаше да говори направо с главнокомандващия.
Палатката на последния, заедно с пилона със знамето, се намираха точно до широката празна площадка в центъра на лагера — там, където се пресичаха вия претория, свързваща главния със задния вход, и вия принципалис, свързваща двата странични. Под платнището от здрава и непромокаема животинска кожа, опъната върху дървена конструкция, Гай Марий едновременно спеше и събираше щаба на армията, за да дава заповедите си. Докато почиваше или обсъждаше предстоящите задачи с помощниците си, под широкия навес пред входа се поставяха стол и маса и на пост заставаше дежурният за деня военен трибун. Негово задължение беше да посреща всички войници, които имаха нещо да доложат на началника, да прецени кои от тях си заслужават да бъдат приети лично от него и кои да се препратят другаде — в зависимост от случая. От двете страни на входа стояха двама стражи, наглед полузаспали, но всъщност през цялото време нащрек, за които единственото занимание през целия ден беше да слушат разговорите между дежурния трибун и дошлите да търсят главнокомандващия.
Този ден дежурен беше Квинт Серторий, а той най-малко от всички би се оплаквал от подобно задължение. За младежа представляваше истинско удоволствие да разрешава всевъзможните ребуси, които му поставяха снабдяването в армията, дисциплината, етиката и човешките характери, такива каквито му се представяха в това откъснато от цивилизацията място. Колкото по-трудни и отговорни задачи му поставяше Гай Марий, толкова по-голяма наслада извличаше той от изпълнението им. Ако съществуваше боготворене, то тъкмо Квинт Серторий беше боготворящият, а Гай Марий — боготвореният. Ученикът вече знаеше, че иска да прилича на учителя. Нямаше работа, с която Гай Марий да натовари Квинт Серторий и която последният да посрещне с недоволство; затова колкото и всички военни трибуни в армията да изпитваха истинска досада, наложеше ли се да стоят на пост пред палатката на главнокомандващия, Квинт Серторий се отнасяше с нужното уважение и към това си задължение.
Когато се появи онзи лигурийски конник, чиято походка отдалеч издаваше, че е свикнал повече да язди, Квинт Серторий го загледа с нескрито любопитство. Не че видът му предразполагаше — в лице непознатият беше такъв, че само майка му би го нарекла красив, но все пак внимание заслужаваха масивните му гърди, които издуваха плетената ризница, бляскавите шпори, които звънтяха отзад на обувките за езда, и безупречно чистите кожени гащи, стигащи до коленете. Може и да миришеше на кон, но нали това му беше работата? Квинт Серторий не можеше да си представи другояче един конник — задаващият се насреща му беше самото въплъщение на онези люде, които, колкото и да се мият и търкат, пак цял живот ще миришат на коне.