Двамата кръстосаха погледите си и като че ли всеки се понрави на другия.
„Още не е окичен с декорации — каза си Квинт Серторий, — но пък и досега конницата не е имала къде да се отличи.“
„Малко ми се чини млад за тази работа — на свой ред го преценяваше Публий Вагиений, — но дава вид на истински войник… Само дето като на всеки римлянин, и на него му личи, че цял живот е ходил пеш — нямат вкус към конете тия хора, и това си е.“
— Публий Вагиений, от лигурийската конна дружина — представи се новодошлият. — Бих искал да говоря с Гай Марий.
— Какъв чин имаш? — попита Квинт Серторий.
— Прост войник.
— С каква цел идваш при началника?
— Предпочитам да остане в тайна.
— Главнокомандващият — любезно му обясни Квинт Серторий — няма навика да приема прости войници от спомагателните дружини, особено когато не са придружени от никого. Къде ти е трибунът, войнико?
— Той дори не знае, че съм тук — упорстваше Публий Вагиений. — Нали ти казвам, става дума за нещо секретно.
— Гай Марий е зает човек — не отстъпваше Квинт Серторий.
Новодошлият се опря с две ръце на масата пред младия трибун и се наведе толкова близо, че за малко да го усмърти с отровния си дъх на чесън.
— Слушай, млади ми господине. Ти само кажи на Гай Марий, че имам предложение, което ще му е от голяма полза — но да знаеш, че или ще ме приеме лично, или много ви здраве.
С мъка Квинт Серторий се сдържа да не се разсмее и като се стараеше да си придаде възможно най-сериозен вид, стана от стола си и се насочи към входа на палатката.
— Ти, войнико, чакай тук.
Палатката беше разделена на две от кожено платнище, изрязано по средата, за да се получи нещо като врата. Задното помещение представляваше жилището на Гай Марий, а предното — главната му квартира. Именно предното отделение заемаше по-голямата част от палатката, за да могат да се поберат в него масите, сгъваемите столове, купищата военни карти, дървените макети на обсадни машини, с които инженерите разиграваха евентуалното превземане на мулухатската планина, както и леснопреносимите етажерки, в които пълководецът подреждаше цялата си документация.
Гай Марий седеше на куриатния си стол от слонова кост от едната страна на голямата сгъваема маса, която беше превърнал в писалище, от другата страна на масата се бе настанил легатът Авъл Манлий, а между двамата — квесторът Луций Корнелий Сула. По всичко личеше, че точно в този миг са се заловили с най-омразната им работа, която би доставила истинско удоволствие за бюрократите, в чиито ръце беше държавната хазна — проверяваха сметки и се ровеха из счетоводните книги. Квинт Серторий знаеше, че това е само своеобразна предварителна проверка — ако ставаше дума за сериозна ревизия, тримата офицери щяха да повикат поне няколко писари да им помагат.
— Гай Марий, съжалявам, че ви прекъсвам работата — предпазливо се обърна към главнокомандващия Серторий, но нещо в гласа му накара и тримата мъже да вдигнат глави от сметките и да го изгледат изпитателно.
— Няма нищо, Квинт Серторий. За какво става дума? — усмихна се Марий.
— Ами, може да се окаже и чиста загуба на времето ви, но току-що дойде един войник от лигурийската конница, който настоява да се види лично с Гай Марий, но не благоволява да ми каже защо.
— Войник от лигурийската конница — повтори бавно Марий. — И какво има да ми съобщи трибунът му?
— Не е трибунът, той дори не се е консултирал с него.
— Аха, значи, голяма тайна… — не откъсваше поглед от лицето му. — Защо мислиш, че трябва да приема този човек, Квинт Серторий?
Младежът плахо се усмихна.
— Ако наистина можех да ти отговоря, значи тази работа е твърде лесна за мен. Право да си кажа, нямам представа. Но… не знам, може би греша… мисля, че ще е добре да го приемеш, Гай Марий. Някакво вътрешно чувство ми го подсказва.