Марий остави листа, който държеше, върху другите и му рече:
— Добре тогава, покани го да влезе.
Дори срещата с висшето началство не разколеба увереността на Публий Вагиений. За миг той спря, докато очите му свикнат със сумрака в палатката, но по лицето му не се изписа ни най-малко смущение.
— Това е Публий Вагиений — представи го Серторий и понечи да се върне на поста си.
— Стой тук — спря го Марий. — Е, сега, Публий Вагиений, какво толкова важно имаш да ми кажеш?
— Много неща — спокойно му отвърна той.
— Ами тогава давай!
— Всичко, когато му дойде времето! — невъзмутимо го пресече Публий Вагиений. — Работата е там, че не знам откъде да започна. Дали с информацията, която имам, или с деловото предложение, което мога да ви направя?
— Едното свързано ли е пряко с другото? — попита Авъл Манлий.
— Във всяко отношение.
— Тогава нека чуем първо деловото ти предложение — подкани го Марий с безизразно лице. — Обичам загадките.
— Охлюви — обясни с една-единствена дума Публий Вагиений.
Четиримата римляни го изгледаха учудено, но никой не проговори.
— Моето делово предложение — започна той — са охлювите. Но не обикновени охлюви, а най-големите, най-сочните, каквито сте виждали някога!
— И затова ли смърдиш на чесън? — обади се Сула.
— Да, не мога да ги ям без чесън.
— И какво общо имаме ние с тези охлюви? — чудеше се Марий.
— Искам концесия — мина по същество Вагиений, — както и да ме свържете с хора в Рим, на които да пласирам стоката си.
— Разбирам. — Марий изгледа Манлий, Сула и Серторий. Никому не беше до смях. — Добре, имаш я твоята концесия, предполагам, че някой от нас ще успее да те свърже, с когото трябва. А сега каква информация си научил, която да ни е от полза?
— Открих път до крепостта.
Сула и Авъл Манлий чак подскочиха.
— Открил си път до крепостта? — повтори бавно Марий.
— Точно така.
Марий се изправи.
— Ще ми го покажеш, нали?
Но Публий Вагиений не беше склонен да бърза.
— Ще ти го покажа, Гай Марий, ще ти го покажа! Но не и преди да сме свършили с охлювите ми.
— Не мислиш ли, че те могат да почакат? — изгледа го леко заплашително Сула.
— Не, Луций Корнелий, не могат! — възрази му Публий Вагиений, с което искаше, освен другото да покаже, че знае поименно цялото висше командване. — Работата е там, че пътят към върха на планината минава точно през участъка с охлювите. А този участък си е само мой! Да знаехте само какви охлюви има там! Най-хубавите в цял свят. Ето, вижте!
И той развърза торбичката си, която дотогава беше висяла напряко на дългия му кавалерийски меч, отвори я и внимателно извади черупка от охлюв, дълга не по-малко от двайсет сантиметра, която постави върху писалището на Марий.
Всички мълчаливо впериха погледи в странния предмет. Плотът на масата беше хладен и гладък, така че след минутка-две охлювът се размърда — очевидно беше гладен. Сетне плахо се показа. Отначало представляваше безформена маса от лигава плът, после от едната страна полека-лека се оформи нещо като опашка, която предпазливо опипваше повърхността на масата, а от другата сякаш из нищото изникнаха рогцата. След като се преобрази, охлювът лакомо се нахвърли върху листата, в които Публий Вагиений го беше увил.
— Това се казва охлюв! — възкликна възхитен Гай Марий.
— И аз така мисля — съгласи се смаяният Квинт Серторий.
— С екземпляри като този можем да нахраним цяла армия — обади се Сула, който беше капризен спрямо храната и както не ядеше гъби, така и не обичаше охлюви.
— Точно това имах предвид! — разпери ръце Публий Вагиений. — Точно това! Хич не искам ония лакоми ментуле — тук околните се направиха, че не са чули, — да ми крадат охлювите! Там, горе, има стотици като този, но пратете петстотин войници и свърши се с тях! А аз смятам да ги пренеса на някое сигурно място, близо до Рим, където да ги развъждам. Затова не ми се иска хубавото ми охлювно находище да бъде нападнато от цял легион римски войници. Държа да получа своята концесия и никой от ония куни в армията да не ми пипа охлювите!
— Прав си, цялата ни армия е пълна с куни — съгласи се Марий, сякаш и той имаше същото мнение за легионерите си.