— Добре тогава, иди и си избери сама робиня! — вдигнала най-после ръце майка й.
Когато Аврелия се върнала у дома заедно с избраното от нея момиче, цялото семейство едва не изпопадало от ужас. В къщата било влязло някакво си шестнайсетгодишно източено и кльощаво келтско девойче от племето на арверните с ужасно розово лице, сплескан нос, бледосини очи и грозно остригана коса (когато се видял в парично затруднение, предишният й господар продал косите и за перука). Но най-страшното у робинята безспорно били огромните й ръце и крака — такива не съм виждал не само в друга жена, но дори и в мъж. Наричала се Кардикса. Както знаеш, Гай Марий, винаги съм проявявал голям интерес към миналото и родната среда на робите, които купуваме и пускаме в домовете си. Винаги ми е правило впечатление, че ние, римляните, отделяме много повече внимание на менюто за семейното тържество, отколкото да разберем на какви хора поверяваме дрехите си, децата си, репутацията си, самите себе си. И естествено, че нямаше как да не отдам заслуженото на Аврелия, задето беше спряла погледа си тъкмо на това грозно момиче Кардикса, защото изборът й беше много мъдър. Аврелия не искаше просто някоя хубавица, която да говори гръцки като гъркиня (че коя не го говори?) и да бъде забавна събеседница; не, на нея и трябваше жена, предана и лоялна, която да знае и да работи много, да се подчинява и да не мисли за себе си повече, отколкото за господарката си.
Реших, че няма да е зле, ако се поразровя в миналото на Кардикса, но задачата се оказа твърде лесна, защото Аврелия вече беше проучила всичко за момичето и трябваше само да я попитам. Кардикса била продадена още четиригодишна в робство заедно с майка си, когато Гней Домиций Ахенобарб завладял земите на арверните и основал нашата провинция в Трансалпийска Галия. Скоро след като двете пристигнали в Рим, майката се споминала — навярно се е поболяла от мъка по родината. Детето трябвало само да се грижи за себе си и започнало, както изглежда, да помага, с каквото може в домакинството — носело нощните гърнета, възглавници, такива неща. След като започнало да губи детската си хубост и се разбрало на какво чудовище ще заприлича, господарите започнали да го гледат с лошо око и да го прехвърлят от семейство в семейство, без да го задържат никъде за по-дълго. Един от бившите собственици на девойката я изнасилил още докато била на осем, друг имал навик да я бие с камшик всеки път, щом жена му се оплачела; трети пък я изучил на четмо и писмо само за да прави компания на дъщеря му, която не била прилежна ученичка. И така, докато не срещнала Аврелия.
— Сигурно си изпитала съжаление към бедното момиче и си поискала да го вземеш вкъщи, където да се отнасят с него човешки — рекох на Аврелия.
И ето, Гай Марий, сега ще разбереш защо толкова обичам племенницата си, повече дори от родната си дъщеря.
Думите ми не й харесаха никак. Тя се отдръпна назад като змия, която се готви да нападне, и просъска:
— Ни най-малко! Съжалението е хубаво нещо, вуйчо Публий, или поне така казват книгите, както и родителите ми. Но трудно бих си взела робиня само от съжаление и съчувствие към нея! Това, че животът на Кардикса е бил тежък и изпълнен с неприятности, не е по моя вина и следователно не е и моя грижа. Не съм аз тази, която трябва да се чувства морално задължена да я спасява от незавидната и участ. Избрах Кардикса, защото съм сигурна, че ще се покаже вярна, трудолюбива, покорна и че във всичко ще мога да разчитам на нея. Хубавата опаковка не значи, че и подаръкът си струва.
Е, признай си, Гай Марий, не би ли обикнал и ти, поне малко, подобно създанийце? И пак повтарям, тогава тя беше само на тринайсет! Това, което обаче и досега ми се струва най-странно, е, че колкото и с ужасния си език да съм създал у теб впечатлението, че в онзи миг тя е говорила като самодоволен, лишен от чувства глупак; всъщност у нея нямаше нищо самодоволно, нито безчувствено. Просто племенницата ми е трезвомислещ човек, Гай Марий! А ти самият колко жени познаваш да притежават този рядък дар на природата? Всички около мен изгарят от желание да я имат за жена, но най-вече заради красотата й, хубавата й фигура и парите на баща й. Ако зависеше от мен, бих я дал само на онзи, който успее да оцени способността й да разсъждава като истински мъж и римлянин. Как обаче да разбере човек кой от всичките кандидати е достоен за нея? Това е въпрос, който от известно време всички в рода си задаваме.“
Когато прочете писмото, Гай Марий го остави на писалището и мигом извади перо и лист, за да му отговори. Без да се замисля, потопи перото в мастилницата и започна да драска по пергамента.