Веднага щом доложи на господаря си резултата от своята мисия, Богуд отново се яви пред Марий в Цирта.
— Брат ми, царят, умолява Гай Марий да каже каква услуга от негова страна ще бъде приета от римляните като изкупление за пораженията, които той им нанесе — обърна се към проконсула Богуд, падайки на колене пред него.
— Стани, човече, стани! — подкани го сприхаво Марий. — Да не съм цар! Аз съм само проконсул на римския Сенат и народ! Никой не бива да ми пада на колене — това е не по-малко унизително за мен, отколкото и за него!
Богуд бързо се изправи на крака, но по лицето му се беше изписало неподправено недоумение.
— Гай Марий, помогни ни! — възкликна театрално той.
— Какво иска Сенатът да сторим?
— С радост бих ти помогнал, княз Богуд, ако можех… — отвърна му уклончиво той, взирайки се в ръцете си.
— Тогава прати някой от твоите висши офицери да каже лично на нашия цар какво се очаква от него! Може би ако двамата обсъдят заедно въпроса, по-лесно ще открият отговора.
— Добре — изненадващо се съгласи Марий. — Луций Корнелий Сула ще отиде да говори с царя ви. Стига мястото на срещата да не е по-далеч от Икозиум.
— Това, което можем да искаме от мавританците, е ни повече, ни по-малко самия Югурта — обясняваше Марий на Сула, преди квесторът да отплава за срещата си с цар Бокх. — Какво ли не бих дал, Луций Корнелий, за да бъда на твоето място! Но понеже не мога, много се радвам, че ще разчитам на човек като теб, който да хапе вместо мен.
Сула се усмихна.
— Веднъж да се вкопча в жертвата си, няма пускане.
— Тогава гледай да забиеш зъби дълбоко, ако може дори по-дълбоко и от мен! И ако ти е по силите, върни се с Югурта!
И така, Сула напусна Рузикаде, изпълнен със самоувереност и желязна решимост да доведе нещата до очаквания им край; беше взел със себе си кохорта римски легионери, още една кохорта леко въоръжена италийска пехота от племето на пелигните в Самниум, лична охрана от прашкари от Балеарските острови, както и една конна дружина, по-точно дружината на лигуриеца Публий Вагиений. Когато всички отплаваха, наближаваше средата на май.
Макар предишния път да се бе убедил, че става за моряк — нещо повече, че изпитва искрено увлечение към корабите и мореплаването, — сега Сула през цялото време беше в кисело настроение. Тази експедиция беше още едно доказателство за късмета, който го съпровождаше. От нея зависеше до голяма степен кариерата му. Това Сула го предусещаше, сякаш някой му беше чел в бъдещето. Колкото и странно да изглежда, той така и не бе поискал да се срещне с Марта Сирийката, въпреки че Гай Марий го беше подканял неведнъж да го направи; отказваше не защото не вярваше в предсказанията или пък гледаше да се пази от суеверията. Като всеки истински римлянин, и Луций Корнелий Сула беше по природа суеверен. Причината беше далеч по-проста: той се страхуваше. Макар като всички други простосмъртни да искаше да чуе каква славна съдба го очаква, той твърде добре познаваше слабостите и тъмните страни в характера си, за да се довери на гадателката, както беше сторил Марий.
Но сега, докато корабът му плаваше по посока на Икозиум, съжаляваше, че не се е допитал до Марта. Живееше с чувството, че бъдещето му е като непрогледна тъма и той не може да види къде стъпва. Навярно го очакваха велики дела; но и много зло. Като че ли единствен сред своите събратя Сула усещаше постоянно витаещата над главите им заплаха. Гърците оспорваха същността на злото, мнозина изказваха съмнения в самото му съществуване. Но той знаеше, че то съществува. И много се страхуваше, че съществува вътре в него.
Заливът Икозиум бе достоен за някой голям и величествен град, но вместо това трябваше да се задоволи с малкото пристанище, намиращо се там, където назъбената верига на крайбрежните планини се спускаше право към брега и едновременно го закриляше и откъсваше от света. По време на зимните дъждове в морето се вливаха много малки рекички и поточета, а сред залива като приказни кораби се показваха десетина-петнайсет острова, обраснали с високи кипариси, които наподобяваха мачти и платна. „Хубаво местенце е Икозиум“ — каза си Сула.
На брега, пред стените на града, чакаха около хиляда маври бербери на коне, въоръжени като нумидийци — конете им неоседлани, без юзди, те самите без доспехи; всеки имаше копие в едната си ръка, широк щит — в другата, а на пояса си — дълъг меч.