През цялото това време Богуд не беше продумал, но от минута на минута изражението му ставаше все по-мрачно. Младият Волукс обаче не се отказваше лесно.
— Тогава защо не ми дадеш някакво поръчение, чрез което да ти докажа, че можеш да имаш вяра както на мен, така и на баща ми, царя? — упорстваше той.
Сула се замисли и устните му се разтегнаха във вълчата му усмивка.
— Добре — изведнъж се реши той. — Притиснат съм до стената, така че нямам какво да губя.
Погледът му се впи в лицето на мавъра, необикновените му светли очи заблестяха като два скъпоценни камъка под периферията на широкополата му сламена шапка — доста необичайна за един римски войник, но затова пък спечелила си слава из цяла Африка — от Тингис до Киренайка, навсякъде, където около лагерните огньове и домашните огнища хората имаха навик да разказват за подвизите и невероятните деяния на римляните; да, цяла Африка вече знаеше за римлянина албинос и неговата шапка.
„Трябва да се доверя на късмета си — казваше си в този миг Сула. — Нищо не ми подсказва, че този път късметът ще ме изостави. Това е проверка на способността ми да разчитам на самия себе си, начин да покажа на целия свят — от цар Бокх и сина му, до онзи човек в Цирта, комуто по нищо не отстъпвам — какво говоря, та аз го превъзхождам във всичко, — че дори Фортуна вече не е способна да ми постави препятствие, което да не мога да прескоча. Човек никога няма да открие за какво е създаден, ако през целия си живот бяга от себе си. Не, няма да бягам. За мен има само един път — напред. Късметът е на моя страна. Аз съм си го извоювал и аз ще кажа дали ще ме съпътства или не.“
— Щом се стъмни тази вечер — обърна се той към Волукс, — двамата с теб и шепа конници, ще отидем до лагера на баща ти, царя. Моите хора ще останат тук, което означава, че дори Югурта да надуши римско присъствие, ще реши, че сме останали в Икозиум и не смеем да припарим навътре в сушата. Той трябва да мисли, че ако ще се срещаме с баща ти, то мястото на срещата е Икозиум.
— Но сега е новолуние! — опита се да възрази Волукс.
— Знам — усмихна се зловещо Сула. — Това е твоята проверка, княз Волукс. Ще ни светят само звездите, нищо друго. А ти ще ме преведеш право през лагера на Югурта.
Богуд облещи очи и задъхано възкликна:
— Но това е лудост!
В погледа на Волукс заиграха пламъчета и той доволно се засмя.
— Това се казва истинско предизвикателство.
— Съгласен ли си? — попита Сула. — Право през лагера на Югурта и нито на крачка встрани. Ще влезем, без да ни чуят и видят часовите, ще минем по вия претория, без да разбудим нито човек, нито кон, и ще излезем отново, без да ни чуят и видят часовите. Ако направиш това, княз Волукс, ще знам, че мога да ти се доверя! На теб и на баща ти.
— Съгласен съм — кимна младежът.
— И двамата сте полудели — заключи Богуд.
Сула реши да оставят Богуд в Икозиум — точно този член от мавърската царска фамилия така и не бе успял да спечели пълното му доверие. Разбира се, задържането му бе извършено по най-любезния възможен начин, което не му спести неудобството да попадне под надзора на двамина военни трибуни; и двамата бяха получили заповед от Сула нито за миг да не изпускат от поглед мавърския велможа.
Волукс се погрижи да му се дадат четирите най-хубави — разбирай и най-добре обяздени коня в града, но Сула, който все още не вярваше в невероятните качества на мулетата и този път ги предпочете. Не забрави да вземе и шапката си. Отрядът, който трябваше да се промъкне до лагера на цар Бокх, беше сведен само до петима души: Сула, Волукс и още трима мавърски велможи, които, за разлика от римлянина от малки се бяха научили да яздят неоседлани коне.
— Подрънкването на метала може да ни издаде — обясни Волукс на квестора.
Сула обаче реши да не рискува и оседла мулето си, слагайки му, освен това и оглавник.
— Ако падна, ще се чуе още по-надалеч — на свой ред обясни той на спътниците си.
Петимата изчакаха да падне нощта, преди да яхнат животните и да се скрият в тайнствения мрак на безлунната нощ. Нямаше вятър, който да надигне огромните маси от прах по пътя, и африканското небе бе осветено от звездите. Онези мъглявини по небосвода, които първоначално Сула помисли за облаци, се оказваха съзвездия, които хвърляха достатъчно светлина, за да могат пътниците да виждат пред себе си. И на петимата животните бяха без подкови, така че стъпките им по каменистата пътека, която прекосяваше не една и две закътани клисури, не можеха да се чуят отдалеч.