— Ще трябва да се доверим на късмета си някое от животните да не се нарани — рече Волукс, след като конят му се спъна в камък и едва не го хвърли на земята.
— На своя късмет поне аз мога да се доверя — отбеляза самонадеяно Сула.
— Не говорете — предупреди ги един от тримата им спътници. — В такава спокойна и безветрена нощ гласовете ви се чуват на километри.
Петимата ездачи потънаха в пълно мълчание. Очите на всеки се впиваха в мрака наоколо и се опитваха да уловят и най-малката светлинка. Когато над планинския хребет насреща им проблесна оранжевото сияние на лагерни огньове, и петимата си рекоха, че в котловината отвъд се е настанил самият Югурта с войската си. А щом изкачиха хребета и погледнаха надолу, цялата котловинка заблестя пред очите им като приказен град.
Петимата се свлякоха безшумно на земята; Волукс избута Сула настрани и се залови за работа. Сула търпеливо зачака спътниците му да поставят на копитата на животните специални обувки; обикновено тези конски обувки се правеха с дървени подметки, които трябваше да предпазват от дребни камъчета нежната долна страна на копитото, където се показваше триъгълният израстък. Волуксовите „обуща“ бяха обаче с подметки от дебела плъст. „Обувките“ се връзваха с по две тънки връвчици, които се закачаха за предната им страна, прехвърляха се от задната, закачаха се на малката желязна кукичка и отново се издърпваха отпред, където се завързваха.
Всеки яхна отново животното си да го поразтъпче, така че да свикне с новите си обувки, след което Волукс пое начело на групата към лагера на Югурта, намиращ се на не повече от седем-осемстотин метра на юг. Предполагаше се, че нумидийците са поставили часови, а може би и конна охрана, но петимата пътници не срещнаха жива душа. Обучаван от римляни, Югурта беше устроил лагера си по техен образец, с тази разлика — това беше нещо, което цял живот щеше да изумява Гай Марий — че нито той, нито войниците му бяха имали търпение да го издигнат точно според оригинала. Понеже нумидийците знаеха със сигурност, че Марий и армията му са в Цирта, а Бокх не разполага с достатъчно сили, за да им подготви някоя неприятна изненада, бяха претупали работата. Лагерът им в действителност трудно можеше да се нарече укрепен; беше издигнат само вал от пръст, толкова нисък, че един кон би могъл спокойно да го прескочи, и който — както подозираше Сула — служеше повече да пази добитъка да не се разбяга, отколкото да спре възможните нападатели. Ако Югурта се беше показал истински римлянин, какъвто всъщност не беше, лагерът му щеше да бъде ограден както с палисада, така и със земен насип пред нея — независимо дали съществува опасност от чуждо нападение.
Петимата ездачи се озоваха пред лагерния вал на около двеста крачки източно от главния вход, който представляваше просто един широк отвор в импровизираните укрепления. Щом се озоваха в лагера, неканените гости мигом обърнаха животните си успоредно на ниския вал, с цел да ги прикрие, доколкото може, от погледите на невидимите в тъмното часови. Пръстта под краката им беше мека и увитите в плъст копита на конете и на мулето не издаваха никакъв звук. Петимата се насочиха право към главния вход. Пред него стояха няколко пазачи, но всички гледаха в обратната посока, а пък и бяха застанали доста напред, така че нямаше как да чуят приглушените стъпки на неочакваните посетители. Петимата смелчаци невъзмутимо излязоха на главната алея, която минаваше през центъра на лагера и водеше към задния вход. Сула, Волукс и тримата други маври прекосиха ходом цялата дължина на нумидийската вия претория — близо километър, — за да излязат необезпокоявани от другата страна на лагера, където отново се прислониха към ниския насип, изтеглиха се достатъчно далеч от задния вход, колкото да се чувстват в безопасност, и го прехвърлиха, за да потънат отново в тъмнината.
След като се отдалечиха на километър, километър и половина, слязоха от животните и им свалиха обущата.
— Успяхме! — прошепна победоносно Волукс, а зъбите му проблеснаха в тържествуваща усмивка. — Сега имаш ли ми доверие, Луций Корнелий?
— Да, княз Волукс — усмихна му се в отговор Сула.
Продължиха пътя си в нещо средно между обикновен ход и тръс, защото не искаха да рискуват да наранят или изтощят някое от добичетата. Малко след изгрев-слънце се озоваха в някакъв берберски лагер. Волукс бързо уреди да заменят животните за други, отпочинали. Понеже и четирите коня на маврите бяха прекрасни животни, а мулето на Сула си струваше, пък ако ще и само заради разнообразието, берберите на драго сърце се съгласиха да се разделят с пет от собствените си коне и да ги дадат на непознатите пътници, които продължиха да яздят през целия ден. Римлянинът не пропусна да нахлупи широкополата шапка.