— Много е просто, Марк Емилий — рече той.
— Тогава, изглежда, ми липсва мъдрост, за да го проумей — погледна го Марк Кота. — Ще ми обясниш ли, о, Одисей?
Рутилий Руф се усмихна.
— Не виждам какво одисеевско откриваш у мен. Да не мислиш, че ще тръгна да ти съчинявам песни. Сега живеем в модерен Рим, не в антична Гърция. Не можем да убием кон, да го разрежем на четири и да накараме всички кандидати за ръката на Аврелия да се закълнат над разкъсания му труп във вярност към баща й Марк Аврелий.
— Особено ако това стане, преди да обявя кой е щастливият победител — засмя се Кота. — Какви романтици са били старите гърци, а? Не, Публий Рутилий, страхувам се, че си имаме работа с цяло сборище от трезвомислещи римляни, свикнали да цепят косъма на две.
— Точно така — кимна Рутилий Руф.
— Хайде, братко — подкани го Рутилия, — кажи ни как да се измъкнем от това затруднено положение.
— Както вече казах, скъпа Рутилия, разрешението е много лесно. Просто ще оставите момичето само да избере своя любим.
Кота и жена му го изгледаха изненадано.
— Наистина ли мислиш, че подобна постъпка ще се окаже мъдра? — попита Кота.
— В ситуация като тази мъдростта не помага, така че какво губите? — на свой ред го запита Рутилий Руф. — Тъй и тъй не държите на това Аврелия да се омъжи за богат човек, защото сте порядъчно заможни, а пък и сред кандидатите няма такива, които да са си спечелили известност като ловци на зестри. Подобно на Юлиите, Корнелиите, и Аврелиите не са фамилията, която ще привлече кариеристите и парвенютата. Освен това отдавна съм се уверил, че Аврелия е изключително интелигентно и благоразумно момиче, у нея няма и капчица сантименталност, нито пък порив към романтични приключения. Девойка като племенницата ми няма да ви злепостави за нищо на света!
— Прав си — кимна Кота в знак на съгласие. — Не мисля, че се е родил мъжът, който ще завърти главата й.
И така, на другия ден Кота и Рутилия повикаха Аврелия в дневната на майка й, за да й съобщят какво са решили за бъдещето й.
Тя дойде незабавно. В походката й нямаше нищо кокетно, нищо прекалено женствено. Ходеше почти като мъж — с резки, но затова пък възможно най-пестеливи движения, без да върти излишно задника си, с изправени рамене, с вдигнато чело. Навярно мнозина биха я нарекли плоска, защото беше твърде висока, а пък гърдите й бяха малки, но Аврелия компенсираше това с безупречното си облекло, не носеше обувки с дебели коркови подметки както повечето римски жени и изпитваше вродена неприязън към бижутата. Гъста и права, светлокестенявата й коса беше прибрана на стегната плитка на тила, което правеше лицето й по-строго. Млечнобялата й кожа никога не беше видяла каквото и да е мазило, но колкото и да се взираше човек, трудно щеше да открие някое петънце по нея — скулите й бяха изпъкнали, страните — бледорозови. Носът й беше симетричен, сякаш самият Праксител го беше изваял, а дължината му създаваше впечатлението, че в кръвта й има нещо келтско — това донякъде и оправдаваше „липсата на характер“ — истинските римляни имаха къси, но месести и изпъкнали носове. Обагрени в бледомораво, извитите й в крайчетата устни притежаваха онова необяснимо качество, което привлича всеки мъж и го кара да копнее за целувките им. А по средата на това прекрасно личице, което с изпъкналата си, заострена брадичка и високото, широко чело имаше формата на голямо сърце, грееха огромни очи, които изглеждаха не тъмносини, а виолетови, обрамчени с дълги и гъсти черни мигли, а над тях — тънки, ефирни черни вежди.
Често, когато на някоя римска трапеза се съберяха само мъже (сред които неизменно имаше поне двама-трима от официалните кандидати за ръката на Аврелия), се провеждаха дълги спорове какво точно у нея привлича противния пол. Според някои целият й чар се дължал на онези замечтани виолетови очи; според други красотата й била в прекрасната й кожа; трети настояваха, че трябва да се обръща внимание най-вече на изключително правилните й черти; останалите се хващаха за прелъстителната й уста, за изпъкналата й брадичка или за фините й ръце и тънките й крака.
— Прави сте, но пропускате най-важното — изръмжа Луций Лициний Крас Оратор. — Слепци! Не виждате ли, че тя е една весталка, пусната на свобода… Тя е Диана, не Венера! Защото е недостижима. И тъкмо с това ни привлича.
— Не, всичко се дължи на виолетовите й очи — прекъсна го малкият син на Скавър Принцепс Сенатус, който също като баща си се казваше Марк. — Дори бих казал пурпурни! Аврелия е самото въплъщение на благородството! Тя е едно живо предзнаменование.