Но когато въпросната девойка влезе в стаята на майка си, сериозното й лице, издаващо пълната й непорочност, предвещаваше наближаваща буря или сърцераздирателна драма. В действителност по характер Аврелия беше такава, че най-малко би подтикнала хората около себе си към излишен драматизъм.
— Седни, дъще — усмихна й се Рутилия.
Аврелия седна и скръсти ръце в скута си.
— Искаме да поговорим с теб за сватбата ти — започна Кота, като се покашля, надявайки се племенницата му да каже нещо, с което да го улесни.
Но тя не проговори; изгледа го с проблясък на любопитство в очите си и нищо повече.
— Ти какво мислиш по въпроса? — попита майката.
Девойката сви устни и вдигна рамене.
— Ами надявам се вие да ми изберете някого, когото да харесам.
— Е, и ние се надяваме на същото — рече Кота.
— Кои са онези, които не харесваш? — заинтересува се Рутилия.
— Например Гней Домиций Ахенобарб Младши — отвърна без никакво колебание Аврелия, която обичаше да назовава хората с пълните им имена.
На Кота не му трябваха обяснения, тъй като не гледаше с добро око на младежа.
— Някой друг? — на свой ред попита той.
— Марк Емилий Скавър Младши.
— А така! Това не го очаквах — изпусна се Рутилия. — Мислех, че ти се нрави.
— Вярно, че е мил — съгласи се Аврелия, — но е прекалено срамежлив.
Кота дори не се опита да прикрие усмивката си.
— А ти самата не искаш ли да си намериш някой срамежлив съпруг, Аврелия? Подобен човек лесно ще сложиш под чехъл.
— Добрата римска съпруга не командва мъжа си.
— Добре тогава, няма да е Скавър. Щом Аврелия е рекла, така да бъде — махна с ръка Кота. — Друг да не ти е по сърце?
— Луций Лициний.
— На него пък какво му има?
— Много е дебел — присви устни тя.
— Аха, дебелите не са женската мечта.
— Това просто доказва, че му липсва самодисциплина, татко.
Понякога Аврелия наричаше Кота „татко“, понякога „чичо“, но и в двата случая това трябваше да изразява нещо: когато Марк Аврелий играеше ролята на баща, той си беше „татко“, когато се правеше на доброжелателния роднина, биваше понижаван в „чичо“.
— Права си, така е — и този път нямаше как да й възрази Кота.
— А има ли някой, когото би предпочела за съпруг пред останалите, дъще? — намеси се Рутилия, опитвайки друга тактика.
Аврелия като че ли се отпусна при този въпрос.
— Не, майко. Ще бъда щастлива, ако вие с баща ми решите вместо мен.
— Ти самата какво очакваш от бъдещия си брак? — заинтересува се Кота.
— Ами да имам за съпруг мъж, който да отговаря на положението ми и… да се радва на няколкото деца, които ще му родя.
— Това се вика отговор! — отбеляза Кота. — Ти си добра ученичка, Аврелия.
Рутилия хвърли поглед към мъжа си, но в очите й се четеше повече загриженост, отколкото радост.
— Време е да й кажеш, Марк Аврелий!
Кота се покашля повторно.
— Виж, Аврелия, напоследък ти се превърна в голям проблем за двама ни с майка ти. Наскоро прегледах пълния списък на мъжете, поискали официално ръката ти, и се оказа, че те са нито повече, нито по-малко трийсет и седем на брой. Трудността е в това, че от тези тридесет и седем младежи нито един не може да бъде зачеркнат с лека ръка. Някои от тях произлизат от среди, по-високостоящи от нашата, други са доста по-богати от нас, а има и неколцина, които ни превъзхождат и в едното, и в другото! Това ни изправя пред неразрешим ребус. Ако ние определим бъдещия ти съпруг, рискуваме да си спечелим много врагове, което може да не засегне нас с майка ти, но много ще усложни положението на братята ти, когато им дойде времето да правят кариера. Вярвам, че добре го разбираш.
— Така е, татко — отвърна Аврелия с най-сериозен тон.
— За щастие обаче случи се тъй, че вуйчо ти Публий е открил правилния отговор на задачата: самата ти, дъще моя, ще избереш своя бъдещ съпруг.
Това беше толкова изненадващо, че дори невъзмутимата Аврелия беше смаяна.
— Аз ли? — зяпна го неразбиращо тя.