— Точно така, ти.
Девойката притисна длани към пламналите си страни и го изгледа ужасена.
— Не мога да направя подобно нещо! — възкликна тя. — Това… Това не е според римските обичаи!
— Съгласен съм — рече Кота, — но затова пък е по обичаите на Рутилий.
— Дотам бяхме стигнали, че вече се надявахме някой Одисей да ни покаже пътя — обади се на свой ред майката. — Имахме късмет, че въпросният Одисей се оказа член на семейството.
Но Аврелия кършеше ръце, сякаш обзета от непреодолима паника.
— Какво те тревожи толкова? — попита я майка й. — И ти ли не можеш да намериш отговор на нашия въпрос?
— Не, не става дума за това — рече девойката и в същия миг лицето й започна да изгубва своята руменина и да пребледнява като платно. — Просто… ами… — вдигна тя рамене отчаяно и стана. — Може ли да си вървя?
— Както желаеш.
На вратата Аврелия се обърна, изгледа тъжно Кота и Рутилия и попита:
— Колко време ми давате да направя избора си?
— О, всъщност не сме се разбързали — понечи да я успокои Кота. — Навършваш осемнайсет чак в края на януари, а пък никой не е казал, че трябва да се омъжиш веднага. Разполагаме с достатъчно време.
— Благодаря — рече Аврелия и излезе.
Тя обитаваше едно от малките помещения, в които се влизаше през атрия — стаичка мрачна и задушна; в подобно грижовно, но предпазливо семейство, родителите не биха позволили на единствената си дъщеря да разполага с по-голяма свобода. Но тъй като Аврелия наистина беше единственото момиче в къщата сред толкова момчета, тя се радваше на повече удобства и привилегии и лесно можеше да се превърне в лигава и глезена девойка, ако по природа бе склонна към това. Но за щастие подобен недостатък тя не притежаваше. Всички в семейството бяха единодушни, че е просто невъзможно момиче като нея да бъде разглезено, защото в душата й не можеше да се открие и капчица алчност или завист към околните. Което обаче не я правеше особено дружелюбна или обичлива; в действителност много по-лесно беше да изпитваш възхищение или уважение към нея, отколкото да я обичаш, и то не за друго, а защото тя самата нямаше навик да се открива пред никого. Като дете Аврелия имаше навика да изслушва с вледеняващо безразличие самохвалствата на големия си брат, както и на двамата по-малки, които се стараеха в нищо да не отстъпват на братовчед си, но случеше ли се да прекалят, тя им зашиваше такива яки шамари, че чак им се привиждаха звезди посред бял ден, след което безмълвно се оттегляше.
Скоро родителите й усетиха, че единственото, което дъщеря им иска, е да й се освободи малко помещение в къщата, където да бъде настрана от шумните момчетии. В крайна сметка й дадоха слънчева, макар и възтясна стаичка до перистила. Заедно със стаичката тя получи и прислужница, Кардикса-галката, която се оказа истинско съкровище. Когато Аврелия се омъжеше, Кардикса нямаше да се отдели от нея и щеше да я последва при съпруга й.
Щом девойката се върна в стаята си, на Кардикса й беше достатъчен само един поглед, за да прочете по лицето й, че се е случило нещо сериозно. Но както й беше навик, тя не я заразпитва, ами търпеливо изчака господарката й да й разкаже за какво точно е говорила с родителите си. Това, че двете се разбираха добре, не означаваше, че между тях съществува онова момичешко съучастничество, характерно за други. По всичко личеше, че Аврелия иска да бъде сама, затова прислужницата излезе от стаята.
Помещението сякаш отразяваше характера на обитателката си: по стените имаше многобройни ниши, където се съхраняваха навити на свитъци книги, на писалището бяха оставени купища неизползвана Фаниева хартия, тръстикови писци, восъчни таблички, едно чудато стило от животинска кост за писане върху восък, сухо мастило от сепия, което се разтваряше във вода, мастилница, пълно с пясък сито, което се използваше от римляните вместо попивателна, и сметало.
В единия ъгъл на стаята беше поставен голям тъкачен стан от Патавия, а по стените около него на големи гвоздеи бяха окачени всевъзможни по цвят и дебелина гранки прежда — червена и виолетова, синя и зелена, розова и кремава, жълта и оранжева — защото Аврелия сама тъчеше платовете за дрехите си и предпочиташе ярките и пъстри багри. В момента на стана стоеше недовършено широко парче платно в огненочервено, тънко като мъгла, тъкано от прежда, тънка като косъм. Това беше истинско предизвикателство за девойката, защото щеше да бъде сватбеният й воал. Вече един от нужните платове — шафраненият — беше готов и стоеше прилежно сгънат на една лавица в очакване на мига, в който собственичката му ще се залови с кроенето и шиенето. Смяташе се, че носи нещастие, ако момата започне да шие сватбените си одежди, преди да се е сгодила официално с бъдещия си съпруг.