— Чакаме още един гостенин — обясни вуйчото на племенницата си, докато се разполагаше върху кушетката. — Бррр! Хладничко е, нали? Какво ще кажеш за чифт топли, вълнени чорапи, скъпа?
Всяка друга осемнайсетгодишна девойка би предпочела смъртта пред това да си сложи грозните и дебели вълнени чорапи, но Аврелия винаги мислеше по особен начин и тъй като вече трепереше от студ, разумно прие предложението.
— Благодаря, вуйчо Публий.
Извикаха Кардикса и я помолиха да вземе чифт чорапи от иконома на къщата, което тя направи с типичната си бързина и оправност.
— Какво разумно момиче! — не се сдържа да похвали племенницата си Рутилий Руф, който искрено се възхищаваше на трезвия разсъдък на Аврелия — по начин, по който всеки нормален римлянин би се възхищавал на някоя океанска перла, открита сред наносите от тиня пред Остия, при това в мида със спираловидна черупка. Консулът не се славеше като голям почитател на женския пол, затова беше на мнение, че трезвият разум е еднакво забележително качество и у мъже, и у жени — с тази разлика, че у жените въпросното качество се срещаше далеч по-рядко и затова нямаше как да не му обърне внимание, забележеше ли го у девойка като Аврелия. Защото племенницата му беше тъкмо онази океанска перла, която ловецът на бисери е открил сред тинята на нежния пол, и вуйчо й я ценеше повече от всичко друго.
— Благодаря — повтори Аврелия и се обърна към Кардикса, която се бе навела, за да й събуе обущата.
Когато очакваният гост бе въведен в триклиния, двете момичета още се занимаваха с нахлузването на вълнените чорапи, така че никоя от тях не благоволи да погледне новодошлия, нито да отвърне на поздрава му. Както се очакваше, домакинът го настани на кушетката вляво от себе си.
Аврелия се изправи, погледна Кардикса в очите, благодари й и й се усмихна — нещо, което рядко се случваше в постоянното им съжителстване.
Така че когато се настани по-удобно на стола и изгледа вуйчо си и новодошлия гостенин, усмивката още витаеше по лицето й, както и руменината, която я беше обляла от навеждането; не ще и дума, от подобна гледка на всеки мъж би му секнал дъхът.
Точно това и се случи с непознатия, но по-учудващо бе, че и Аврелия сякаш се вцепени от вълнение.
— Гай Юлий, позволи ми да ти представя дъщерята на сестра си, Аврелия — рече галантно Публий Рутилий Руф. — Аврелия, бих искал да се запознаеш със сина на моя стар приятел Гай Юлий Цезар; както вече чу, и той се казва Гай, макар да има по-голям брат.
Тъмновиолетовите очи на Аврелия се разшириха — за миг й стана ясно, че пред нея стои бъдещият й съпруг, и дори за миг не се сети за римския идеал или за това, как би реагирала на нейно място Корнелия, майката на Гракхите. А може би пък тъкмо напротив — някъде дълбоко в нея да е прозвучал гласът на нейния идол, защото, както щяха да покажат годините, именно младежът насреща й представляваше самият римски идеал. Но в мига на тяхната среща Аврелия видя пред себе си само едно издължено лице на римлянин с дълъг римски нос, с най-сините очи на света, над които падаха гъсти златни къдрици, и с привлекателни устни. След кратка душевна борба, в която разумът не победи чувствата, девойката разреши дилемата по най-естествения и задоволителен начин — тя просто се влюби.
Разбира се, вечерята мина в разговори и никой не можеше да отрече, че протече чудесно. Рутилий Руф се излягаше блажено и остави думата на младите си гости, използвайки времето си за сетен път да премисли кой от всичките стотици римски младежи имаше най-големи шансове да се хареса на неговата скъпоценна океанска перла. Не щеше и дума, че младият Гай Юлий Цезар му се нравеше, и то много, и Рутилий Руф очакваше от него велики дела. Младежът беше самото въплъщение на римлянин. Освен това произлизаше от възможно най-благородната фамилия. А Публий Рутилий Руф, който също беше римлянин до мозъка на костите си, можеше само да се радва на мигновено породилата се симпатия, дори привличане между младия Гай Юлий Цезар и племенницата му, които някой ден биха могли да превърнат — както той тайно се надяваше — приятелството му с Гай Марий в роднинска връзка. Децата на младия Гай Юлий Цезар и племенницата му Аврелия щяха да бъдат първи братовчеди с децата на Гай Марий.
По природа беше затворена и необщителна, та не досаждаше на събеседниците си с въпроси, сега Аврелия забрави добрите маниери и заразпитва младежа, водена от искрено любопитство. За своя радост научи, че той току-що се е завърнал от Африка, където се е сражавал като младши военен трибун под командването на зет си Гай Марий, и че е бил удостоен с не едно военно отличие: Корона Муралис, задето пръв прехвърлил крепостната стена на цитаделата край река Мулухат, знаме за подвизите му след първото сражение под стените на Цирта и девет сребърни фалера за второто. При тази втора битка бил тежко ранен в бедрото и затова бил официално освободен от служба, за да се върне у дома. Най-забележителното бе, че всичко това Аврелия трябваше да вади с ченгел от устата му, защото Гай Цезар беше настроен повече да възхвалява подвизите на по-големия си брат Секст, участник в същите походи, отколкото собствените си.