— И така, какво мислиш за племенницата ми? — попита Рутилий Руф, след като на двамата беше сервирано прекрасно тосканско вино.
— Все едно да ме питаш дали ми харесва животът? Според теб за жена като нея може ли да съществуват две мнения?
— Значи си я харесал?
— Дали съм я харесал? Разбира се! Но освен това и се влюбих в нея — призна си младият Цезар.
— Искаш ли да се ожениш за нея?
— И още как! Но доколкото знам, същото желае и половин Рим.
— Така е, Гай Юлий. Но това значи ли, че ти нямаш шансове?
— Не. Ще се представя на баща й… така де, на чичо й Марк. Ще се опитам да я видя повторно и да я убедя, че заслужавам да мислят за мен с добри чувства. Мисля, че си струва, защото, като че ли тя също ме хареса.
Рутилий Руф се усмихна.
— Да, и аз мисля, че те хареса — рече той и стана от кушетката. — Е, можеш да си вървиш у дома, млади Гай Юлий. Ще кажеш на баща си какви са ти плановете, а утре ще се явиш пред Марк Аврелий. Колкото до мен, чувствам се уморен и смятам да си лягам.
Въпреки че пред Рутилий Руф се опитваше да си придаде възможно най-голяма увереност, по пътя към дома си Гай Цезар трябваше да си признае, че в душата си таи далеч по-малки надежди. Славата на Аврелия се носеше навред. Много от приятелите му вече бяха поискали ръката й — на някои Марк Кота дори беше отказал да ги включи в списъка си, но на други имената им и досега си стояха там. Сред обещаващите кандидати имаше младежи с много по-славни имена от неговото — най-малкото, защото зад тези имена стояха огромни богатства. Да бъдеш Юлий Цезар не означаваше много, макар и името да говореше достатъчно красноречиво за потеклото ти, за да закриляше авторитета му дори и тогава, когато парите липсваха съвсем. И все пак как можеше той, Гай Юлий Цезар Младши, да се съревновава с хора като Марк Ливий Друз, като младия Скавър, Лициний Оратор, Муций Сцевола или пък с по-големия син на Ахенобарб? Младият Цезар не беше запознат с онази тънка подробност, че Аврелия е получила правото сама да избере годеника си, и затова нямаше как да не се чувства предварително обречен.
Когато му отвориха вратата у дома и той влезе в атрия, Гай Цезар забеляза, че в кабинета на баща му още свети, та реши да му се обади. В последния момент, преди да потропа на открехнатата врата, в очите му неочаквано блеснаха сълзи.
— Влез — отвърна му немощен глас.
Гай Юлий Цезар вече умираше. Всички в къщата го знаеха, дори самият той, макар и досега да не беше отворил нито дума за това. Всичко бе започнало със затруднения в преглъщането — коварна болест, която се развиваше толкова бавно, че дълго време болният дори не можеше да каже дали положението му се влошава или напротив. Но в един миг гласът му изведнъж падна, а скоро след това в гърлото му се появи болка, която в началото не беше сериозна и мъж като Цезар можеше да я подмине, без да й обръща внимание. Но болката беше станала постоянна и от известно време Гай Юлий Цезар вече не можеше да преглъща твърда храна. Всеки ден Марция го молеше да извика лекар, но той упорито отказваше.
— Татко?
— Влез, Гай, тъкмо ще ми правиш компания — покани го Цезар, който щеше да навърши шейсет тази година, но на светлината на свещите даваше по-скоро вид на осемдесетгодишен старец. Беше отслабнал много и на места кожата му беше буквално провиснала; някога красивият мъж сега приличаше на същински скелет, а постоянната болка беше угасила пламъка в сините му очи. Сега протегна ръка на сина си и му се усмихна.
— О, татко! — неволно възкликна младият Цезар, който, колкото и да му се искаше като мъж да скрие тревогата в гласа си, пак не можа. С две-три крачки той прекоси стаята, пое бащината ръка и благоговейно я целуна. Сетне се приведе над родителя си, положи ръце върху кокалестите му рамене и притисна лице до безжизнената му, сребристосива коса.
— Не плачи, сине — с прегракналия си глас се опита да го утеши Цезар. — Скоро всичко ще свърши. Утре ще дойде Атенодор Сикул.
Един римлянин никога не плаче. Или поне не трябваше да плаче. Младият Цезар отдавна смяташе този начин на поведение за изключително погрешен, но пак успя да овладее сълзите си и да се отдръпне, за да седне на близкия стол, без да изпуска сбръчканите пръсти на баща си.
— Може би Атенодор ще открие някакъв лек — промълви той.
— Атенодор просто ще открие това, което всички ние знаем отдавна — възрази му Цезар. — А именно, че в гърлото ми е заседнал неизлечим тумор. Но понеже майка ти все още се надява на чудо, а аз тъй и тъй съм достатъчно зле, за да не ми предлагат безполезни рецепти, нищо не ми струваше да го повикам. Не че се плаша от участта си; цял живот съм имал една цел: да осигуря бъдещето на всички от семейството си и да умра спокоен, че всяко от децата ми се е задомило и гледа с надежда в бъдещето.