Двамата млади излязоха на улицата, последвани от Кардикса и галите.
— Трябва да те предупреди, че баща ми никак не е добре — младият Цезар внимаваше да не изпусне някоя неподходяща приказка. — Излязъл му е коварен тумор в гърлото и всички се страхуваме, че не му остава много време да бъде с нас.
— О, така ли? — беше единственото, което Аврелия намери да му отговори.
Завиха в следващата пресечка.
— Получих бележката ти — мина на друга тема Гай Юлий — и първата ми работа беше да изтичам при Марк Аврелий. Не мога да повярвам как тъй си избрала мен!
— А пък аз не мога да повярвам как тъй изобщо те срещнах — отвърна му тя.
— Мислиш ли, че Публий Рутилий го е направил нарочно?
Това я накара да се подсмихне развеселено.
— Убедена съм, че е било нарочно.
Стигнаха до следващия ъгъл, където пак завиха.
— Виждам, че не си от приказливите — отбеляза младият Цезар.
— Не съм — кимна Аврелия.
И това беше целият разговор, който двамата проведоха, преди да стигнат дома на Цезар.
Само един поглед върху избраницата на сина му и мигом промени мнението си за нея. Тази девойка насреща му не изглеждаше нито глезена, нито капризна! Иначе отговаряше точно на легендите, които се носеха за нея — ослепителна красавица, но с някакъв свой стил, който наглед не се връзваше с общоприетите представи. Но пък и в същото време му хрумна, че красавица като Аврелия не е толкова „ослепителна“, колкото „колосална“. Какви чудесни деца можеше да очаква един баща от нея! Деца, които, уви, той нямаше да доживее да види.
— Седни, Аврелия — гласът му едва-едва се чуваше, но по жеста му гостенката разбра какво се иска от нея. Синът седна на стола от другата му страна.
— Какво ти е казал Марк Аврелий за вчерашния ни разговор? — попита Цезар.
— Нищо — отговори му Аврелия.
Без никакви заобикалки той мина на въпроса за зестрата й — така както го бяха обсъдили вече с чичо й, — без да крие с нищо собственото си мнение, нито това на Кота.
— Попечителят ти казва, че ще остави на теб да решаваш. Какво предпочиташ: да живееш в самостоятелна къща или да притежаваш инсула? — попита накрая бъдещият свекър, без да откъсва поглед от лицето на Аврелия.
„Как би постъпила в подобна ситуация Корнелия, майката на Гракхите?“ Този път отговорът беше значително по-лесен: Корнелия, майката на Гракхите, щеше да постъпи по най-достойния възможен начин, независимо от трудностите, които щеше да срещне пред себе си. Само че в случая не ставаше дума само за нейното достойнство, но и за това на любимия й. Да избере самостоятелната къща означаваше, че й се осигурява спокоен и приятен живот, но нямаше ли бъдещият й съпруг да се почувства дълбоко наскърбен, че домът му ще бъде платен с парите на жена му?
Аврелия отмести поглед от Цезар и се взря в очите на сина му, като попита:
— Ти как предпочиташ?
— Сама ще решиш, Аврелия — подкани я младият Цезар.
— Не, Гай Цезар, ти трябва да кажеш. Ще стана твоя жена. Искам да бъда добра съпруга и да знам мястото си. Ще бъдеш глава на семейството и стопанин на дома ни. Никога няма да ти оспорвам първенството, като единственото, което искам в замяна, е винаги да се държиш с мен честно и почтено. Само твой ще бъде изборът къде ще живеем. Мога само да ти се подчинявам — и на думи, и на дела.
— Тогава ще помолим Марк Аврелий да намери някоя инсула и да запише собствеността й на твое име — заяви без ни най-малко колебание младият Цезар. — Сградата трябва да бъде възможно най-солидната и рентабилна, а лично аз съм на мнението на баща си, че местоположението й не е от голямо значение. Доходите от наемите ще бъдат само твои. Двамата ще живеем на приземния етаж, докато спечеля достатъчно пари да купя самостоятелна къща. Разбира се, ще издържам и теб, и бъдещите ни деца изключително от собствените си доходи на земевладелец. Което означава, че цялата отговорност за поддържането на инсулата ще падне върху твоите плещи — в делата ти няма да се меся.
Явно подобно решение на въпроса радваше Аврелия, но тя така и не проговори.
— Май не си от бъбривите! — забеляза на свой ред старият Цезар, без да прикрива почудата си.
— Да — съгласи се Аврелия.
Кота се залови с усърдие за работа с надеждата, че някъде из по-скъпите и престижни части на Рим ще открие за племенницата си достатъчно рентабилна сграда. Но за негово съжаление не се натъкна на подходяща. Колкото и да не му се искаше да си го признае, откри инсулата, която щеше да се окаже най-добрата инвестиция в самото сърце на Субура. Зданието не беше построено скоро (всъщност имаше вече тридесет години, откакто собственикът му го беше издигнал, и понеже той самият бе живял в по-големия от двата приземни апартамента, беше се погрижил постройката да е достатъчно здрава, за да не му се срути над главата), основите й представляваха здрави каменни стълбове, пет стъпки дебели и достигащи на петнадесет стъпки под земята; външните и носещите стени бяха дебели две стъпки и зидани по стария начин, тъй наречения опус инцертум, сиреч от две успоредни стени от тухли и хоросан и кухина по средата, запълнена със спойваща смес от цимент и ситни камъчета; всички прозорци имаха тухлена аркада, а стените бяха укрепени допълнително от здрави дървени греди, поне една стъпка дебели, а в някои части на сградата — до петдесет стъпки дълги; също толкова дебели греди подпираха подовете на долните етажи, докато горните разчитаха само на дървени дъски; вътрешният двор, откъдето влизаше светлина в голяма част от помещенията, също беше ограден от носещи стени или по-скоро от цяла верига от квадратни стълбове, две стъпки дебели, разположени всеки на пет стъпки от следващия, а на нивото на етажите се съединяваха с масивни дървени греди.