През същата онази зима, която Квинт Сервилий Цепион прекара в Нарбон, оплаквайки изгубеното си злато, той получи следното писмо от преуспяващия млад адвокат Марк Ливий Друз, един от най-пламенните и най-разочаровани почитатели на Аврелия:
„Когато баща ми, цензорът, почина, бях едва на деветнадесет години, ала трябваше да наследя не само цялата му собственост, но и ролята му на патерфамилиас. Може би трябва да се считам щастлив, задето единствената отговорност, която падна на плещите ми, бе тринадесетгодишната ми сестра, уви, лишена от родители. Тогава майка ми Корнелия пожела да вземе сестра ми при себе си в новия си дом, но, разбира се, отказах. Въпреки че между двамата ми родители никога официално не е бил обявяван развод, добре знаеше за хладните отношения, настъпили между тях, които се развалиха напълно, щом баща ми се съгласи да даде по-малкия ми брат за осиновяване. Майка ми винаги е била далеч по-привързана към него, отколкото към мен, затова, когато брат ми се прекръсти на Мамерк Емилий Лепид Ливиан, тя се позова на крехката му възраст и под претекст, че ще се грижи за него, напусна дома ни и се пресели с него у осиновителя му. Не може да се отрече, че в новата среда, в която попадна, тя разполагаше с много повече възможности за свободен и безотговорен живот, отколкото би и позволил човек като баща ми. Напомням ти тези неща, за да знаеш, че и до ден-днешен моето достойнство продължава да се накърнява от неприличното и егоистично поведение на майка ми.
И така, мога с ръка на сърцето да кажа, че не друг, а аз самият успях да отгледам сестра си Ливия Друза, и то по начин, който да приляга на девойка в нейното положение. Сега тя е на осемнадесет години и е готова за женитба. Тъй както, Квинт Сервилий, съм готов и аз, вече двадесет и три годишен. Знам, че сред римляните е възприето мъжете да дочакат двадесет и петата си година, преди да се впуснат в брачния живот, мнозина дори предпочитат първо да влязат в Сената. Но аз не мога да си позволя подобен лукс. Защото представлявам патерфамилиас в малкото ни семейство, а и съм последният представител на мъжкия пол, носещ името на Ливий Друзите. Брат ми Мамерк Емилий Лепид Ливиан повече не би могъл да има претенции към родовото ни име, както и към бащиното наследство. Затова мое задължение остава да се оженя и да създам потомство. Без да забравям, че на смъртното ложе на баща ми съм се зарекъл да изчакам сестра ми да порасне достатъчно, за да може и тя да се задоми.“
Тонът на писмото беше скован и наглед напълно формален, но това не можеше да заблуди Квинт Сервилий Цепион, който познаваше от дълги години младежа; двамата с баща му бяха стари другари, а и синовете им се смятаха от детинство за първи приятели. Той продължи да чете.
„Ето защо, Квинт Сервилий, бих искал като глава на моето семейство да ти предложа бранен съюз с твоето, чиято глава си ти самият. Умишлено си спестих усилието да поискам мнението на чичо си Публий Рутилий Руф по въпроса. Въпреки че нямам нищо против брака му с леля ми Ливия, нито го смятам за недостоен баща на нейните деца, смятам, че той не притежава нужното положение, нито онези черти на характера, които биха направили съветите му ценни за човек като мен. Ето, дори напоследък той се прояви по твърде необясним начин: от достоверен източник научих, че не друг, а именно чичо ми Публий е убедил Марк Аврелий Кота да позволи на доведената си дъщеря Аврелия сама да избере своя съпруг. Можеш ли да си представиш друга постъпка, толкова несъобразена с римските порядки? И, разбира се, че момиче на нейната възраст ще се хвърли на врата на красиво момче като Юлий Цезар, един нищо и никакъв обеднял потомък на славната фамилия, който едва ли някога ще постигне каквото и да било.“