— Не, ти трябва да й съобщиш, глупако! В момента си ин локо парентис, така че това е твое задължение… също както е мое да говоря с Ливия Друза.
С което разговорът им приключи. Друз прекоси набързо Форума и се заизкачва по Весталските стълби.
Сестра му си беше вкъщи — че къде другаде би могла да бъде? След като Друз беше станал глава на семейството, а на майка й Корнелия беше забранено да прекрачва прага на дома им, Ливия Друза нямаше право да напуска къщата без изричното позволение на брат си. Освен това трудно би посмяла да се измъкне без знанието му, защото рискуваше сериозно наказание: в очите на брат си девойката беше склонна да поеме по срамния път на слабохарактерната си майка и затова към нея не биваше да се оказва ни най-малко снизхождение. Щом откриеше, че я няма, Марк Ливий Друз веднага би си помислил най-лошото за нея, макар да не притежаваше доказателства за вината й.
— Моля те, извикай сестра ми в кабинета — нареди той на иконома, щом се прибра у дома.
Къщата на Друзите се славеше като най-хубавата в цял Рим и беше завършена точно преди смъртта на цензора Друз. Гледката от лоджията беше прекрасна, защото къщата беше построена на най-високата точка от Палатинските скали, надвиснали над Форум Романум. Точно до нея се намираше тъй наречената ареа Флакиана — празното място, където навремето се издигаше домът на Марк Фулвий Флак, — а от отсрещната страна на поляната живееше Квинт Лутаций Катул Цезар.
В типичен римски стил къщата нямаше външни прозорци дори към свободното петно на някогашната Флакова къща, защото беше ясно, че осмелеше ли се най-сетне някой да си издигне дом на харесаното от всички римляни място, стените щяха да се долепят до тези на Друзови. От страната на Кливус Викторие се издигаше висока каменна ограда със здрава дървена врата, а до нея — двукрила порта, но всъщност това беше гърбът на къщата. Предната й част гледаше тъкмо към Форума, като под лоджията имаше още два етажа. Цялата конструкция се държеше на солидни колони, забити дълбоко в скалата. Най-горният етаж — онзи, от който се излизаше на Кливус Викторие, приютяваше господарите. Под него се намираха складовите помещения, кухните, жилищата на робите, но заради острия наклон площта на всеки по-долен етаж беше по-малка от тази на горния.
От двойната порта се влизаше направо в перистила, който беше толкова просторен, че бяха посадени шест големи лотосови дървета, донесени деветдесет години по-рано като фиданки от Африка, от самия Сципион Африкански, притежавал мястото по онова време. Всяко лято дърветата се покриваха от горе до долу с цвят — две от тях се обагряха в червено, две — в оранжево и две — в жълто, и в продължение на повече от месец из цялата къща се носеха екзотични аромати; по-късно се изгубваха сред бледозеленикави листа, големи и разчленени, подобно на папратовите; а най-сетне, през зимата, се оголваха, което позволяваше на всеки оскъден слънчев лъч да проникне в обширната градина. В перистила имаше място и за един дълъг, но тесен и плитък басейн, облицован със снежнобял мрамор, с четири бронзови фонтана в четирите краища, изваяни от самия Мирон, и заобиколени от множество бронзови статуи в човешки ръст, пак дело на Мирон или на Лизип — цяло стълпотворение от сатири и нимфи, които сякаш се канеха да се потопят във водите на фонтаните. Сред тях личаха и фигурите на Артемида и Актеон, на Дионис и Орфей. Всички тези бронзови скулптури бяха оцветени така умело, че създаваха впечатление за живи хора, и в определено състояние човек можеше да се уплаши да не е попаднал наистина сред властелините на гората.
От всички страни, дори откъм портата и улицата, перистилът беше ограден с колонада в дорийски стил: самите колони бяха боядисани в жълто, а базисите и капителите — в различни ярки цветове. Алеята зад тях беше застлана с лъскава теракота, стените в дъното бяха оцветени в зелено, синьо и жълто, а тук-там, между два глиненочервени пиластра погледът се сблъскваше с една от най-изящните фрески в цял свят: дете с чепка грозде в ръка от Зевксис, „Умопомрачението на Аякс“ от Паразий, няколко голи мъжки фигури от Тимантес, един от портретите на Александър Велики от Апелес, както и на негов кон, който изглеждаше толкова реален, че гледаше ли го от отсрещния край на колонадата, човек започваше да се пита дали животното просто не е било завързано от господаря си там.
От едната страна на голямата, бронзова, двукрила врата, водеща към вътрешността на жилището, се влизаше направо в триклиния, от другата — в таблиния. Зад тях се намираше величественият атрий, който можеше да побере цялата къща на Цезар и се осветяваше от правоъгълния отвор в покрива, подпиращ се, освен на няколкото колони в залата и на осемте, заобиколили водоскока по средата. Стените бяха изрисувани така, сякаш са заобиколени с колони, под колоните имаше фалшив цокъл, над тях — антеблемент, а някъде между въображаемите колони бяха изобразени черно-бели кубове, толкова изпипани, че сякаш бяха триизмерни, губещи се сред гъст бръшлян и пъстри цветя. Цветовете навсякъде бяха ярки, най-вече червено, но също синьо, зелено и жълто.