Разбира се, фамилните шкафове с восъчните маски на предците на Ливий Друзите, също стояха на видно място; до тях се намираха и няколко боядисани в телесен цвят бюста на славни предци, богове или пък гръцки философи — тъй наречените херми, отличаващи се с това, че се поставят върху пиедестали, от които стърчат големи, еректирали пениси. Имаше и статуи в пълен ръст, също боядисани, за да създават впечатлението на живи хора, някои от които обграждаха имплувия, а други заемаха всяко свободно място покрай стените. Част от статуите стояха върху красиви мраморни постаменти, други бяха сложени направо на земята. От релефния гипсов таван, който се издигаше едва ли не до небесата, висяха няколко златни и сребърни полилея (самият таван беше боядисан да наподобява обсипано със звезди небе в рамка от позлатени, релефни цветя); още няколко големи свещника, високи седем-осем стъпки стояха поставени на пода. Самият под представляваше цветна мозайка, на която с подробности беше изобразена вакханска сцена с главно действащо лице самият Бакх, който, заедно със спътничките си, танцуваше, пиеше, хранеше дивите сърни и учеше лъвовете да лочат вино.
Сега Друз почти не обръщаше внимание на всички тези прелести, защото с времето вече им се беше нагледал и не му правеха впечатление; в действителност не той, а баща му и дядо му бяха хората в семейството, които можеха да се похвалят с естетически усет.
Икономът намери сестрата на Друз в лоджията, на която се излизаше откъм атрия. Ливия Друза беше вечно сама, при това отдалеч й личеше, че се чувства самотна. Къщата беше толкова просторна, че тя дори нямаше как да се оправдае, че й се разхожда. Случеше ли й се да бъде обхваната от страст за пазаруване, вместо да я пусне да обиколи сергиите, брат й просто извикваше у дома няколко от най-реномираните търговци в града, оставяше я да избира каквото си иска, а икономът го плащаше с господарските пари, без дори да се пазари. Навремето никой не забраняваше на двете Юлии да обикалят по-представителните части на Рим, придружени къде от майка си, къде само от прислужниците си; една Аврелия пък съвсем спокойно посещаваше роднини и приятелки, да не говорим за жени като Никополис и Клитумна, които живееха напълно самостоятелно и никой не можеше да им забрани абсолютно нищо — дори да се хранят легнали. Ливия Друза водеше напълно отшелнически живот, жертва както на богатствата на рода си, които и другаде биха лишили жената от всякаква стойност като човек, така и на майка си, която в името на свободата си беше обрекла дъщеря си на постоянен затвор.
Когато Корнелия Сципионида напусна дома на съпруга си Ливий Друз, за да започне своя свободен и независим живот, дъщеря й Ливия Друза беше десетгодишно момиченце; момичето попадна изцяло под грижите на баща си, който обаче проявяваше пълно безразличие към него, а вместо това прекарваше свободното си време да обикаля колонадата в двора на старата си къща и да се възхищава на шедьоврите, които беше наредил там. Според него на дъщеря му й стигаше, дето я обграждаха цяла армия от вечно сменящи се прислужнички и възпитатели, които твърде много се страхуваха от господаря си, за да завързват приятелство с децата му. По онова време Ливия почти не виждаше големия си брат, тогава петнадесетгодишен. Три години, след като майка й беше заминала заедно с по-малкия й брат Мамерк Емилий Лепид Ливиан, както вече трябваше всички да го наричат, цялото семейство напусна родния й дом, за да се нанесе в този огромен мавзолей, и Ливия сякаш се изгуби в просторните стаи — подобно на невидим атом, безцелно носещ се из пространството. Бяха я лишили от възможността дори да разговаря с други, да не говорим да търси обичта, приятелството и уважението на околните. Когато баща й се спомина скоро след нанасянето им в новия дом, нищо не се промени.
Цял живот Ливия Друза като че ли не бе имала случай да се засмее на каквото и да било; затова, случеше ли се откъм стаите на прислугата да се дочуе смях, тя искрено се чудеше какво ли толкова се е случило, че робите й вдигат такъв шум. Оставаше й само да се потопи в света на книгите, единствените, които й позволяваха да ги обича и да търси приятелството им. Понеже литературата беше едно от малкото занимания, които брат й не се бе сетил да й забрани, Ливия Друза прекарваше голяма част от времето си в четене, или в писане. Отчуждена от света около себе си, тя се вълнуваше само при представата за разгневения Ахил, който повежда гърците срещу Троя, можеше да съчувства или да мрази само героите, чудовищата и боговете от приказките, да плаче за смъртните девойки, които бяха съкровеното желание на всички тях. А когато премина през първите проявления на пубертета — ужасяващи, защото така и не се беше намерил кой да й обясни какво се случва с тялото й, тя неусетно откри и неземните богатства на любовната поезия. Понеже гръцкият й не отстъпваше по нищо на латинския й, можеше с лекота да чете Алкмен — онзи същият, който пръв започнал да пише любовни стихове (или поне така се знаеше), а след него и копненията на Пиндар, на Сафо и Асклепиад. Старият Созий от Аргилетум, който периодично събираше каквото му попадне и го пращаше с цели кошове в дома на Друз, така и не разбра с какъв читател си има работа; за него беше най-лесно да си мисли, че поръчките са от самия Друз. Скоро след като Ливия Друза навърши седемнадесет, издателят започна да й праща произведенията на модерния поет Мелеагър, който по онова време беше жив и здрав и пишеше както за чувствата, така и за чувствеността. Вместо да се шокира от откровеността му, девойката бе привлечена от еротиката в стиховете му и може да се каже, че само благодарение на Мелеагър тя израсна сексуално.