Не че това й бе от полза; тя не ходеше никъде, не се виждаше с никого. В дом като нейния би било нечувано светотатство да се доближиш повече от благоприличното до някой роб — да не говорим робът да се доближи до теб. Случваше се Ливия Друза да се срещне с приятелите на брат си Друз, когато те му гостуваха, но в близък контакт не можеше да влезе с никого от тях. Освен, разбира се, с най-добрия му приятел Цепион Младши. А въпросният Цепион Младши с неговите къси крака, пъпчиво лице и изобщо грозноват вид в нейните очи се идентифицираше с шутовете от пиесите на Менандър или с гърбавия Терсит, когото Ахил убил с един-единствен удар с юмрук, след като бил обвинен от него, че е блудствал с трупа на амазонската царица Пентезилея.
Не че Цепион Младши някога се беше проявявал като шут или пък като Терсит; просто във въображението си Ливия Друза беше дала и на единия, и на другия неговото лице. Любимецът й сред античните герои беше цар Одисей (тя винаги си мислеше за него на гръцки), защото се възхищаваше от способността му със силата на разума и словото да разрешава всички проблеми, а скръбта на жена му по дългото му отсъствие и двадесетгодишният словесен двубой, който тя обявила на кандидатите за ръката й, очаквайки все някога съпругът й Одисей да се върне у дома, й се струваха най-романтичната и вълнуваща любовна история в целия Омиров епос. Затова Одисей живееше в мислите й с лицето на младежа, когото бе имала случай да срещне един-два пъти в лоджията на съседната къща. Това беше домът на Гней Домиций Ахенобарб, който имаше двама синове; но младежът от лоджията не беше един от тях — това Ливия Друза знаеше, защото често беше срещала и двамата, когато идваха да посетят брат й.
Одисей имаше червени коси и беше левак (ако си беше направила труда да чете по-внимателно Омировите стихове, Ливия Друза щеше да научи, че в действителност Одисей е бил с несъразмерно къси крака — физически недостатък, който най-много презираше у мъжете; това навярно би охладило страстта й към митичния цар), както и младежът, появяващ се на лоджията у Домиций Ахенобарб. Беше много висок, с широки рамене, а начинът, по който тогата му стоеше, предполагаше, че тялото му е здраво и стройно. На слънчевата светлина червената му коса заблестяваше, а гордо вдигнатата му глава напомняше царствената глава на Одисей. Дори от разстояние — все пак Ливия Друза го беше виждала само отдалеч — се открояваше закривеният му нос: единствената черта на лицето, която й беше съдено да различи; но дори и без да ги е виждала, беше убедена, че очите на непознатия са широки, сивкави, но блестящи, защото такива трябваше да бъдат и очите на Одисей.
И така, когато девойката четеше за сетен път поемите на Мелеагър, тя се опитваше да влезе в кожата на момичето (или момчето), което поетът визираше в своите стихове, а самият поет неизменно се въплъщаваше в непознатия младеж от балкона на Ахенобарбови. Случеше ли й се изобщо да се сети за Цепион Младши, Ливия Друза мислеше за него с неприязън и отвращение.