— Как смееш! — просъска Друз, явно изведнъж излязъл от кожата си. До този момент дори не бе помислял, че сестра му може да има лошо мнение за приятеля му.
— Няма да се омъжа за него — изкрещя за сетен път тя. — По-скоро бих умряла!
— Върви си в стаята — бързо се окопити брат й и я прониза с ледения си поглед.
Ливия Друза скочи веднага на крака и се насочи към вратата, водеща към колонадата.
— Не в дневната, Ливия Друза. В спалнята! И няма да излизаш оттам, преди да ти е дошъл умът в главата.
Единственият й отговор беше убийственият поглед, с който го удостои. Все пак се обърна и послушно излезе през вратата за атрия.
Друз остана за миг до стола, на който допреди малко беше седяла сестра му, и се опита да заглуши гнева си. Това беше нелепо! Как смееше тя да му възразява!
След няколко минути му попремина. Ще я сграбчи за опашката тази съскаща котка, макар че точно какво ще я прави след това, нямаше и представа. През целия му живот досега не му се беше случвало някой да го предизвиква така открито; никой не бе успял да го поставил положение, от което да не знае как да се измъкне. Сега обаче, когато собствената му сестра тъй дръзко бе отказала да му се подчини — на него, когото всички слушаха или обграждаха с почит и уважение, — Марк Ливий Друз не знаеше как да постъпи. Ако беше познавал сестра си по-добре… Защото трябваше да си признае, че наистина не я познава… Ако баща му беше жив… Ако майка му… О, каква бъркотия! И в крайна сметка нали сам трябваше да решава?
Отговорът му изглеждаше прост: трябваше да я смачка, за да омекне. Друз веднага извика иконома и накратко му обясни, без да издава обидата си:
— Господарката Ливия Друза току-що жестоко ме обиди. Заповядах й да се прибере в спалнята си. Ще сложите резе на вратата й, а дотогава ще пратиш някого да стои постоянно да пази пред стаята й. Ще пратиш и някоя жена — робиня, която господарката не познава, да се грижи за нуждите й. Не трябва да я пускате от стаята под никакъв претекст. Ясно ли е?
— Да, Марк Ливий — кимна робът с каменно изражение.
И така се започна двубоят между брат и сестра. Ливия Друза беше прибрана в още по-тесен затвор от този, в който бе живяла открай време: вярно не толкова мрачен и непроветрив, колкото би било всяко друго спално помещение — като господарка Ливия се беше разположила край лоджията и високо горе на външната стена имаше прозорец с решетка, — но все пак достатъчно неудобен да прекарваш вътре дните си. Веднъж тя помоли да й донесат книги за четене и хартия за писане, колкото да се убеди, че да си затворник не е шега работа — беше й отказано. Всичко, което й бяха оставили, беше тази стая с четири стени, осем стъпки на осем стъпки широка, едно легло, едно нощно гърне и само безвкусни и трудносмилаеми ястия за обед и вечеря, носени от някаква напълно непозната робиня; такава беше съдбата на Ливия Друза.
Междувременно Друз се видя натоварен с почти непосилната задача, освен другото, да прикрие пред приятеля си отношението на сестра му към него; за това не трябваше да се губи нито минутка време. Щом нареди на роба си какво трябва да се прави с Ливия Друза, Марк Ливий навлече отново тогата си и излезе да потърси Цепион Младши.
— О, добре, че идваш! — зарадва се младежът.
— Реших, че няма да е зле да обсъдим някои други въпроси — обясни посещението си Друз, без дори да благоволи да седне. Всъщност нямаше представа за какво точно е дошъл.
— Ами, преди това бих искал, Марк Ливий, да се видиш със сестра ми. Изгаря от нетърпение да те зърне.
Това поне беше добър знак; навярно сестрата на Цепион беше приела новината за скорошното си сгодяване, ако не с изненада, то поне с необходимото спокойствие… След разговора си с Ливия Друза Марк Ливий започваше да отрезвява.
Девойката го чакаше в стаята си. От пръв поглед Друз се увери, че присъствието му в никакъв случай не е нежелано. В мига, в който затвори вратата зад себе си, Сервилия Цепионида скочи от стола си и се хвърли на врата му — посрещане, което, редно е да признаем, не му се стори никак въодушевяващо.
— О, Марк Ливий! — възкликна тя и впери възхитения си поглед в него.
Защо Аврелия никога не го бе поглеждала така? Подобна мисъл се прокрадна в главата му, но Друз бързо я пропъди и широко се усмихна на Сервилия Цепионида. Не можеше да я нарече красавица, пък и тя, също като роднините си, беше късокрака, но съдбата поне й беше спестила тъжната семейна участ да страда от акне — както например беше страдала сестра й, — а не можеше да се отрече, че нежните й, широки, тъмни и вечно влажни очи, са красиви. Друз не беше влюбен в нея, но сега си помисли, че когато му дойдеше времето, можеше с ръка на сърцето си да признае, че я обича; или поне, че винаги я е харесвал.