— Не искам да се омъжа за него.
Брат й се приведе напред, преплел пръсти.
— Ливия Друза, аз съм главата на нашето семейство. Аз упражнявам пълна власт над твоя живот. Имам право да разполагам с теб както жива, така и мъртва. Все пак не мога да отрека, че съм привързан към теб и ще ми е тежко да ти сторя зло. Сега, уви, се видях принуден да го направя. Това ми коства големи душевни терзания, но не трябва да забравяме, че и двамата сме римляни. Това винаги е било най-важното. За мен Рим означава много повече от теб. От когото и да било! Съчувствам ти, че приятелят ми Квинт Сервилий не ти се нрави, но това не значи, че няма да се омъжиш за него! Твой дълг е като благопристойна римлянка да ми се подчиниш. Както знаеш, още баща ни смяташе, че най-подходящият съпруг за теб е Квинт Сервилий, също както неговият баща възнамеряваше да ми даде за жена Сервилия Цепионида. За известно време възнамерявах да си потърся жена по свой избор, но събитията доказаха, че не аз, а баща ми — нека почива в мир — е бил мъдрият. Освен всичко друго двамата с теб все още живеем с петното, което майка ни сложи върху семейната ни чест; майка ни, която доказа, че не е достойна римлянка. Заради нея и ти самата носиш върху плещите си отговорности, които връстничките ти не познават. Нищо в твоето поведение не трябва да кара другите да мислят, че си наследила нейния разпуснат нрав.
Ливия Друза пое дълбоко дъх и повтори, макар и с още по-треперлив гласец:
— Не искам да се женя за него!
— Никой не те пита — скастри я Друз. — За какво се мислиш, Ливия Друза? Как смееш да поставяш собствените си желания над семейната чест и общественото ни положение? Трябва отсега да се примириш, че ще имаш за съпруг Квинт Сервилий. Ако продължаваш да упорстваш, просто изобщо няма да се омъжиш. В действителност, докато си жива, няма да напуснеш стаята си. Там ще останеш завинаги, без никой да ти прави компания, без нищо, с което да се развличаш. — Очите му се впиха в нейните, тъй безизразни, все едно някой беше поставил два черни камъка в кухините им. — Знам какво говоря, сестро. Няма да видиш повече нито книги, нито пергамент, нито каквато и да било храна, освен хляб и вода; нито ще ти позволя да се къпеш, нито ще имаш робиня, която да те обслужва, нито ще ти сменят дрехите, нито ще ти сменят чаршафите, нито ще ти палят мангал през зимата, нито ще ти носят допълнителни одеяла, нито ще ти носят обувки или чехли, нито ще имаш панделки и въженца, на които да се обесиш, нито ще ти се дават ножици да си режеш ноктите и косите, нито ще ти се дават ножове, с които да се прободеш, а ако ти хрумне да гладуваш, за да ти свършат дните по-скоро, ще наредя да те хранят насила.
Друз щракна с пръсти и на вратата веднага се появи икономът, което означаваше, че през цялото време е подслушвал.
— Отведи сестра ми обратно в стаята й. Утре призори ще я доведеш отново, преди да са дошли клиентите.
Икономът трябваше да помогне на Ливия Друза да се изправи на крака и хванал я под ръка, да я заведе до спалнята й.
— Очаквам утре отговора ти — провикна се след нея Друз.
През цялото време, докато я превеждаше през атрия и водеше към стаята й, икономът не посмя да обели дума; колкото и любезно да се държеше с господарката си, избута я в спалнята, отдръпна се, затвори вратата и пусна резето, което Друз бе заповядал да монтират отвън.
Падаше здрач. Ливия Друза си каза, че й остават около два часа, преди стаята й да потъне в непрогледен мрак и да я потопи в безкрайната празнота на дългата зимна нощ. През тези няколко дни на затворничество бе успяла с усилие на волята да не заплаче нито веднъж. Даваше си ясно сметка, че правото е на нейна страна и това я беше поддържало, заедно с дълбокото възмущение от постъпката на родния й брат. Допълнително черпеше смелост и решителност от спомените за великите деяния на героините, за които бе чела. Двадесетгодишното чакане на Пенелопа беше подвиг, който си струваше да бъде повторен. Както и мъченичеството на Даная, затворена от баща си, или пък на Ариадна, изоставена от Тезей на брега на остров Наксос… Но във всички тези вълнуващи истории нещата бяха завършили щастливо: Одисей се беше върнал, Персей се беше родил, а Ариадна беше спасена, при това от истински бог…
Но думите на Марк Ливий Друз още отекваха в ушите й и тя започваше да проумява, че между описаното в книгите и действителния живот има съществена разлика. Големите литературни произведения никога не бяха имали претенциите да пресъздават или дори що-годе да отразяват реалността. Напротив, техният смисъл беше за миг да откъснат читателя си от тази действителност, да освободят неспокойния му дух от притесненията на ежедневието, да му позволят известна почивка чрез изящния език, живите картини, вдъхновяващите и опияняващи идеи. Пък и Пенелопа се радваше на целия лукс, който й предоставяше царският дворец; Даная беше засипана със злато; Ариадна бързо беше забравила за неблагодарния Тезей, защото този, когото бе намерила вместо него, струваше много повече… Ако в легендите ставаше дума за действителни събития, то тогава никой нямаше да чака Пенелопа двадесет години, щяха да я изнасилят, ако трябва — да убият сина й, а пък Одисей така и никога нямаше да се прибере у дома; Даная и синът й щяха да се удавят; Ариадна щеше да бъде изоставена от Тезей в напреднала бременност и раждането на детето й щеше да я обрече на смърт…