Щеше ли Зевс да се появи под формата на златен дъжд, за да освежи живота на затворничката Ливия, живееща не в древна Гърция, а в модерен Рим? Щеше ли Дионис да нахълта в тъмната й, смърдяща дупка със своята блестяща колесница, теглена от леопарди? Щеше ли Одисей да опъне своя огромен лък, за да убие брат й и Корнелий Цепион със същата стрела, с която бе уцелил дупките в брадвите? Разбира се, че няма! Те бяха живели преди повече от хиляда години — ако изобщо можеше да се твърди, че са били живи хора, не са само плод на въображението на поета. Това ли бе то, безсмъртието — да съществуваш не във времето и в плътта, а чрез незабравимите стихове на поетите?
Ливия Друза живееше с мисълта, че непознат червенокос герой от балкона на Ахенобарбови ще научи за злощастната й съдба и ще разбие решетката на прозореца й, за да я отведе със себе си на приказен остров насред виненочервеното море. Така и прекарваше своите дълги и тягостни часове — мислеше си за непознатия, представяше си го висок и красив, и в същото време същински Одисей — мъдър, изобретателен, но при необходимост смел до безразсъдство. Нищожно препятствие биха се оказали стените на Друзовия дом, случеше ли се той да разбере за нещастницата, която стоеше затворена между тях?
Да, но тази вечер всичко започна да й изглежда напълно различно. Стана й ясно, че я чака безкрайно мъченичество, което никога няма да има щастлив край, от което никой приказен герой нямаше да я спаси. Кой знаеше за нея? Кой знаеше, че е била затворена от брат си и от робите му? А имаше ли сред робите човек, който да заслужава да бъде наречен с това име; който да престъпи заповедите на господаря си и да се съжали над злощастната му сестра? Брат й не бе жесток човек; това Ливия Друза знаеше. Но той беше свикнал всички да му се подчиняват, а тя, малката му сестра, в очите му не струваше повече от който и да било от робите му, нещо по-зле — от кучетата в ловната му вила в Умбрия. Думата му трябваше да бъде закон за нея. Желанията му трябваше да се изпълняват, все едно бяха заповеди. Това, което тя самата искаше, нямаше никаква стойност, затова й не беше нищо повече от една напразна мечта.
Ливия Друза усети как я засърбява лявото око, сетне как нещо топло се спуска по лявата й буза и капна върху ръката й. След малко я засърбя и дясното око, нещо се спусна и по дясната й буза; с всеки миг капките, ръсещи се по ръцете й, ставаха все по-чести и по-чести, докато накрая напомняха тих летен дъждец. Ливия Друза плачеше, защото току-що бяха разбили сърцето й. Полюшваше се напред-назад, бършеше лицето си от рукналите като из ведро сълзи, бършеше потеклия си нос и продължаваше да плаче, защото, колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от тази мисъл — наистина бяха разбили сърцето й. Така тя плака в продължение на дълги часове, изоставена сама насред океана от мъка, затворничка по волята на брат си, неспособна да наложи никому волята си, дори когато ставаше дума за самата нея.
Но когато още преди зазоряване икономът отключи вратата и донесе маслената лампа, която като малко слънце огря цялата стая — между другото вече намирисваща на нечистотии, — Ливия Друза седеше на ръба на леглото си и го чакаше: спокойна и примирена. Нито следа не бе останала от нощните сълзи. Безмълвно стана и мина пред роба. В другия край на просторния атрий, в триклиния, вече я чакаше брат й.
— Е? — попита Друз, щом сестра му се появи.
— Ще се омъжа за Квинт Сервилий — отговори му тя.
— Много добре. Но има и друго, което искам от теб, Ливия Друза.
— Ще се опитам да ти угодя с всичко, което е по силите ми.
— Прекрасно — щракна той доволно с пръсти и икономът се показа веднага на вратата. — Да се занесат в стаята на господарката Ливия Друза кана греяно вино и поднос със сладки. Нека прислужничката й приготви банята.