Вероятно заради тази всеобща паника много от съюзниците ни изведнъж промениха следваната от няколко година политика и доброволно предложиха войски на Гней Малий. Самнитите пратиха цял легион от лековъоръжена пехота, а марсите — още един, въоръжен по римски образец. Сформиран бе и трети, смесен легион от Умбрия, Етрурия и Пиценум. Така че представяш си какви настроения царят сред назначените ни отци — всички са доволни като котараци, току-що уловили голямата риба. Излиза, че от четирите допълнителни легиона три ще бъдат изцяло за сметка на италийските ни съюзници.
Това е голям успех. Но, разбира се, медалът си има и обратна страна. Изведнъж се почувства ужасяващ недостиг от центуриони, което означава, че новозаписалите се в армията пролетарии са били лишени от всякаква възможност да се обучат, както трябва, и че на всеки четири от новосформираните легиони един е напълно негоден за поход. Легатът Аврелий предложи на Гней Малий да разпредели наличния офицерски състав по равно между всичките седем «бедняшки» легиона, което означава, че по-малко от четиридесет процента от центурионите в даден легион ще притежават реален боен опит. Военните трибуни си струват, но няма нужда да ти казвам, че единствено от центурионите зависи бойният дух и доколко ще е способна всяка една центурия или кохорта да се справя с възникналите ситуации.
Да си призная честно, страхувам се какъв ще бъде краят на тази история. Не мога да упрекна в нищо Гней Малий, но не мисля, че точно той ще се окаже способен да проведе победоносна война срещу германите. Това мое убеждение само се подсили, когато в края на май колегата ми излезе пред Сената и заяви, че не може да гарантира в случай на сражение всеки един от войниците му да знае какво да прави! Вярно е, че винаги ще се намерят хора, които не знаят какво да правят на бойното поле, но кой е този, дето ще го заявява пред Сената!
И какво, мислиш, направи Сенатът? Прати заповед на Квинт Сервилий в Нарбон да се изтегли незабавно заедно с цялата си армия на левия бряг на река Родан, където да се съедини с войските на Гней Малий. За пръв път целият Сенат беше на мнение, че трябва да се бърза, и посланието беше връчено на куриер на кон, който измина цялото разстояние от Рим до Нарбон за по-малко от две седмици Квинт Сервилий също не ни накара да чакаме дълго отговора му! Получихме го вчера, и то какъв отговор!
Естествено в заповедите на Сената изрично се казваше, че Квинт Цепион трябва да предаде върховното командване над легионите си на действащия консул. Какво по-нормално от това, така е било винаги. Миналогодишният консул може и да е получил проконсулски империум, но в едно съвместно начинание с действащия консул естествено, че не той, а консулът ще поеме върховното командване.
Но, Гай Марий, да не мислиш, че човек от сорта на Квинт Цепион ще се съгласи с подобно положение! Как изобщо Сенатът си бе помислил, че той, патрицият Сервилий, който произхожда по пряка линия от самия Гай Сервилий Ахала, спасителя на Рим, ще предаде командването на някакъв си нов човек, тръгнал от нищото, който не държи в дома си нито една восъчна маска на славен предшественик? Човек, който в крайна сметка се е добрал до консулството единствено защото на изборите не се е намерил кандидат с благородно потекло. Според Квинт Цепион имало консули и консули. Да, кълна се, точно такива бяха думите му! Когато се бил кандидатирал за консул, в изборите взели участие все достойни мъже, но миналата година най-доброто, което римляните могли да отсеят, били един застаряващ нобил от скромно потекло (разбирай мен) и някакво си амбициозно парвеню, което, освен с парите си, не можело да се похвали с нищо друго (разбирай Гней Малий). Така че, допълваше Квинт Цепион в писмото си, той нямало да се забави нито миг да поеме към Родан, но по времето, когато стигнел там, искал да го чака сенатски куриер, който да му носи съобщение, че върховното командване ще бъде предадено в негови ръце. Ако Гней Малий се съгласял да бъде негов подчинен, Квинт Цепион бил сигурен, че работите можели да вървят само към добро.“
Ръката му започна да се схваща от дългото писане; Рутилий Руф въздъхна и остави тръстиковия писец на масата, за да разтърка пръстите си. Погледът му се заби в някаква точка в пространството, за миг клепачите му се притвориха, главата му се отпусна напред и той аха-аха да заспи; след миг се стресна и подскочи като ужилен на стола си. Ръката му си беше отпочинала и той отново се захвана с писането.