Богове, Гай Марий, ако знаеш как ми е дошло до гуша от всички тези превзети патриции! Да тръбят наляво и надясно за подвизите на отдавна измрелите си предшественици, само и само да не им се наложи да признаят, че човекът, от когото има най-голяма нужда Рим в момента, е някой военен гений, независимо от потеклото му! Ти самият защо не побързаш да се върнеш в Рим? Имаме голяма нужда от теб, защото сам не мога да се справя с всички тези магарета в Сената. Просто не ми е по силите.“
Писмото имаше и послепис:
„Между другото, в Кампания се случиха някои доста странни инциденти. Хич не ми се нравят, но пък и не мога да си го обясня. В началото на май в Нуцерия избухнал бунт на роби — е, вярно, че бил потушен набързо и в крайна сметка се стигна само до това тридесет нещастници от всички краища на света да бъдат публично екзекутирани. Но само преди три дни избухнал нов бунт, този път в голям лагер край Капуа. Става дума за роби — мъже, чакащи да се намерят купувачи, готови да заплатят на едро за стотина докери, каменари или момчета за всичко. Този път в бунта взели участие почти двеста и петдесет души. И този бунт е бил потушен веднага, тъй като точно по това време около Капуа е имало разположени няколко кохорти новобранци. Около петдесет от въстаналите били убити в бой, останалите били екзекутирани след това. Но на мен това никак не ми харесва, Гай Марий. Имам чувството, че подобни събития не вещаят нищо добро. Напоследък боговете съвсем са се обърнали против нас; усещам го във всичко и навсякъде.“
Имаше и втори послепис:
„Току-що пристигнаха някои тъжни новини за теб. Понеже тъй и тъй вече бях уредил писмото ми да потегли към Африка с кораба на Марк Граний от Путеоли, който ще отплава за Утика в края на седмицата, реших, че ще е най-добре да ти съобщя още сега какво се е случило. Любимият ти тъст Гай Юлий Цезар е умрял днес следобед. Както знаеш, от известно време той страдаше от някаква неизлечима болест на гърлото. Днес го намерили набоден върху меча си. Предполагам, ще се съгласиш, че е избрал най-добрия изход. Никой истински достоен човек като него не би понесъл да се превърне в бреме за близките си. Пък и нима сред нас има човек, който би предпочел живота пред смъртта, ако животът се изразява вече само в това да лежиш в собствените си изпражнения или да чакаш някой роб да ги чисти вместо теб? Не, когато човек не може повече да контролира червата си, нито да използва гърлото си, време му е да си отиде от този свят. Мисля, че ако не се тревожеше толкова за малкия си син, за когото съм сигурен, вече знаеш, че наскоро се ожени, Гай Юлий щеше да се самоубие още преди време. Само преди два дни го посетих и той с мъка — заради онова ужасно нещо, което му бе заседнало в гърлото — успя да ми обясни, че вече не изпитвал съмнения по отношение избраницата на сина му; красивата Аврелия — която, както съм ти казвал, винаги ми е лежала на сърцето — се оказала тъкмо подходящата жена за младежа. Така че аве аткве вале, Гай Юлий Цезар.“
В края на юни най-сетне консулът Гней Малий Максим напусна Рим и поведе войските си на северозапад. Беше взел и двамата си синове в личния си щаб, а всичките двадесет и четири избрани от народа военни трибуни бяха разпределени между седемте легиона, съставени от римляни. Сред тях бяха Секст Юлий Цезар, Марк Ливий Друз и Квинт Сервилий Цепион Младши, както и Квинт Серторий, нищо че той беше назначен от главнокомандващия и следователно имаше по-нисък ранг от тях. От трите останали легиона, които Рим бе получил от италийските си съюзници, най-добре подготвен беше марсийският; всъщност от всички войници, които щяха да срещнат очи в очи германите, само в марсийския легион имаха солиден боен опит. Той беше поверен на двадесет и пет годишния Квинт Попедий Силон — син на марсийски големец, — но, разбира се, се намираше под надзора на един от римските легати.
Понеже Малий Максим изрично бе настоял пред Сената държавата да поеме грижата за прехраната на войската му в продължение на два месеца, легионерите му се бяха погрижили да вземат огромна част от зърното в Рим и сега обозът им представляваше внушителна гледка. Това естествено си имаше и своята отрицателна страна: за шестнайсет дни поход римската армия още не беше достигнала адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна. В крайна сметка с цената на големи усилия и най-вече благодарение на способностите си да убеждава, легатът Аврелий успя да го склони да остави обоза далеч назад, под закрилата на един-единствен легион, а останалите девет, конницата и необходимият им за прехода багаж да продължат нататък в бърз марш. Не се оказа никак лесна работа на Малий Максим да му бъде внушено, че армията му няма да измре от глад преди пристигането си край бреговете на Родан и че там все ще изчака да се дотътри й обозът с провизиите.