Най-големият му ужас обаче беше заради това, че Рим сам се обричаше на гибел, след като сред управляващите не се намираха достатъчно разумни хора, които поне да се опитат да заличат противоречията между съсловията. Как можеше Рим да се надява на победа, щом двама римски пълководци се инатяха и не желаеха да работят заедно за общата кауза. Щом тези, от които зависеше бъдещето на народа им, прекарваха времето си да се наричат един друг сноби и парвенюта и псуваха войниците си? Ако само Цепион и Малий Максим благоволяха да се сработят, Рим можеше да събере близо сто хиляди души войници. И ако им се вдъхнеше нужният кураж и решителност, ако се обучеха и се командваха от кадърни хора, може би имаха своите шансове.
Но сега Кота усещаше как стомахът му се преобръща и в главата му се набива една-единствена мисъл: „Пред себе си виждам тъжната съдба на Рим! Ние не можем да оцелеем под напора на тази русокоса лавина. Не бихме могли дори и да я нямаше — щяхме да се самоизядем.“
Най-накрая Аврелий прекъсна разговорите и двете страни се отделиха да се съвещават помежду си.
— Е, поне научихме някои неща за тях — обясни Аврелий Скавър на Кота и останалите петима сенатори. — Те самите не се наричат германи. Дори не се смятат за един народ, ами се делят на три отделни народа: едните се казват кимври, другите — тевтони, а третите представляват смес от различни по произход племена, които се присъединили преди години към скитащите кимври и тевтони — наричат се маркомани, херуски и тигурини; според германските ми преводачи по произход те били по-скоро келти, отколкото германи.
— Скитащи ли? — зачуди се Кота. — От колко време скитат?
— Като че ли те самите не знаят точно. Със сигурност от много години. Може би цяло едно поколение. Младокът, който толкова напомня на Ахил, е бил малко дете, когато кимврите, неговото племе, са се изселили от родните си места.
— Имат ли си цар? — попита Кота.
— Не, управлява ги съвет на племенните вождове, повечето от които са сега сред нас. Не можем да не забележим все пак, че на въпросния Ахил думата му се слуша все повече и повече в съвета и поддръжниците му са започнали да го наричат цар. Казва се Бойорикс и без никакво съмнение е най-войнолюбивият от всички първенци. Ако зависеше само от него, дори не би се стигнало до такива пазарлъци — ще ги пуснем ли да минат или не. Той вече е разбрал, че правото е на по-силния, и смята да продължи напред, без да се церемони с никого.
— Доста е млад, за да го наричат цар, значи е опасен. Съгласен съм, че ще ни създаде много неприятности — обади се Кота. — А кой е онзи мъж, ей там?
С глава той посочи един четиридесетгодишен германец, провесил бляскава златна плочка на гърдите си и сложил поне няколко килограма злато по ръцете си.
— Това е Тевтобод от тевтоните, главатар на главатарите. И на него започва да му се харесва да го наричат цар. Подобно на Бойорикс и той смята, че правото е на силния и че германите просто трябва да си продължат пътя на юг, без да питат нито Рим, нито когото и да било. Да ти кажа, братовчеде, преговорите не ми се нравят. Германските ми преводачи казват, че настроенията сред сънародниците им били доста по-различни от времето на Карбон — сдобили са се с повече увереност и вече гледат на нас с истинско презрение — задъвка устната си Аврелий Скавър. — Разбираш ли, те от доста време са живели сред хедуите и амбарите и са научили доста неща за Рим. Това, което са чули за нас, е успокоило всичките им страхове. Не само това, ами ако се изключи първото сражение, което им даде Луций Касий — пък и каква полза от победата му в крайна сметка — досега те са ни побеждавали винаги и навсякъде. В момента Бойорикс и Тевтобод се опитват да убедят останалите, че това, дето сме по-добре въоръжени от тях ни най-малко не е причина да се страхуват от нас. Ние сме като деца — витаем из облаците. Бойорикс и Тевтобод искат война. Ако превърнат Рим в куп развалини, те ще могат да се заселват, където пожелаят.
Преговорите започнаха отново, но сега Аврелий помоли шестимата си гости да излязат напред. Всички бяха облечени в тоги и се съпровождаха от дванадесет ликтори в тъмночервени тоги и широки, извезани със злато пояси. Понеже изпълняваха задълженията си извън границите на Рим, и дванадесетте носеха брадвите си във фасциите. Разбира се, вече всички германи ги бяха забелязали, но когато сенаторите бяха представени, гигантите опулиха смаяно очи — та тези срещу тях въплъщаваха всичко друго, но не и готовност за война. Така ли изглеждаха римляните? Като бивш управник Кота единствен носеше тога претекста с пурпурния ръб, затова и всички танове се обръщаха на неразбираемия си език към него.