Той излезе с достойнство от положението, в което го поставиха надменните им погледи — нито за миг не изгуби спокойствието си и не повиши тон. Явно, че събеседниците му не намираха нищо неприлично в това да викат, да се заканват, да плюят наляво и надясно, за да подчертаят думите си; постоянно удряха юмрука на едната си ръка в дланта на другата, за да сплашат облечения в бяло римлянин, но им беше трудно да прикрият удивлението си, че той нито за миг не се поддаде на невъздържаните им предизвикателства. Римляните се оказваха странни люде.
Откакто се бе включил в разговорите, Кота нито за миг не беше отстъпил от първоначалните си позиции: отказваше всичко, което искат варварите. Не, тяхното преселение не може да продължава на юг; не, германският народ няма право да нахлува, в която и да е римска провинция или територия; не, желанието им да се прехвърлят в Испания не е приемливо за Рим — освен в случай, че се заселят в Лузитания и Кантабрия, цяла останала Испания е и трябва да си остане римска. През цялото време Кота не престана да настоява германите да се насочат на север, откъдето са дошли. Най-добре би било да се върнат по домовете си, където и да се намират те, но така или иначе трябвало да прекосят обратно Рейн и да се приберат в родината сред своите събратя.
Едва на свечеряване петдесетте германски танове яхнаха конете си и напуснаха римския лагер. Последни си тръгнаха Бойорикс и Тевтобод. По-младият от двамата дълго време гледаше римляните, сякаш искаше да запомни лицата им. В очите му не се четеше нито възхищение, нито дори уважение. Аврелий Скавър беше прав, това беше самият Ахил, макар и в първия момент Кота да не можеше да определи на какво се дължеше приликата между двамата. Но после си даде ясно сметка, че в красивите черти на младия германец се чете свирепата, безмилостна и отмъстителна природа на Ахил. Този насреща също беше горделивец, който можеше безгрижно да си клати краката, докато събратята му гинат под острието на ножа само за да излекува раната, която някой неразумник е нанесъл на честолюбието му. Сърцето на Кота биеше отчаяно; не беше ли същото вярно и за Квинт Сервилий Цепион?
Два часа, след като се мръкна, на небето изгря пълна луна; освободени от неудобните си тоги, Кота и петимата му мълчаливи спътници седяха на масата на Аврелий и вечеряха. Щом свършиха, станаха и се приготвиха да яхнат конете.
— Почакайте до сутринта — опита се да ги спре Аврелий. — Това не е Италия. Няма ги сигурните римски пътища и не знаете какво може да ви се случи. Няколко часа по-рано или по-късно, има ли значение?
— Не, призори трябва да съм в лагера на Квинт Сервилий — отсече Кота. — Ще се опитам за последен път да го убедя да се присъедини към армията на Гней Малий, както и да му предам всичко по-важно от срещата ни с германите. Но каквото и да реши той, още утре трябва да съм се върнал при Гней Малий. Няма да мигна, преди да го видя.
Двамата си стиснаха ръцете. Кота, петимата други сенатори и съпровождащите ги ликтори излязоха от лагера и изчезнаха в мрака. Аврелий излезе да ги изпрати и щом пътниците се обърнаха, силуетът му се открои на фона на огньовете. Той им махаше за сбогом.
„Никога повече няма да го видя — рече си Кота. — Голям човек. Истински достоен римлянин.“
Цепион дори нямаше желание да изслуша Кота, камо ли да последва гласа на разума.
— Оставам тук и това е — заключи той и не каза дума повече.
Така че Кота продължи своя път, без да се забави дори за глътка вода в наполовина построения лагер, решен на всяка цена да се върне при Гней Малий до обяд.
Призори, докато той се мъчеше да склони Цепион да не прави глупости, германите се раздвижиха. Беше вторият ден на октомври и времето все още не се беше развалило; във въздуха не се усещаше ни най-лек полъх на очакваните в идните седмици студени ветрове. Когато първите редици на германската войска достигнаха стените на Аврелиевия лагер, те просто се хвърлиха срещу дървените му палисади, сякаш искаха да ги съборят с напора си — приличаха на огромни морски вълни. Аврелий дори нямаше време да осъзнае какво точно става; каза си, че колкото и изненадваща да е била атаката, хората му все ще съумеят да скачат на конете и докато предната стена на лагера все още се държи, да излязат през задната врата и да ударят врага по фланговете. Но нищо подобно не се случи. Германите бяха толкова многобройни и толкова бързоподвижни на своите коне, че само за няколко минути бяха обкръжили римския лагер от всички страни и без кой знае какви усилия се заловиха да прехвърлят дървените палисади; скоро в лагера нахлуха хиляди от тях. Нямащи навик да се сражават пешком, конниците на Аврелий се мъчеха да направят невъзможното, за да спрат прииждащата лавина, но битката скоро се превърна в клане. Само за половин час римляни и съюзници бяха избити до крак, а Марк Аврелий Скавър беше заловен в плен, преди да е успял да се самоубие с меча си.