Както можеше да се очаква, главнокомандващият зае най-високата кула на укрепения лагер, откъдето да наблюдава бойните действия. Под самата кула стояха на конете си всички членове на личния му щаб, които трябваше да предават заповедите му от част на част; в състава на личния щаб на консула влизаха двамата му синове, както и синът на Прасчо Метел Нумидик Прасчо Младши. Навярно защото Малий Максим смяташе марсийския легион на Квинт Попедий Силон за най-добре обучен и дисциплиниран — а може би защото римляните продължаваха да гледат на италийските си съюзници като на по-евтина стока, която няма защо да се пази, — беше го сложил най-вдясно, незащитен от каквато и да е конница. До него беше един от шестте римски легиона, сформирани по-рано през годината, командван от Марк Ливий Друз, който имаше за своя дясна ръка Квинт Серторий. След тях идваха самнитите, последвани от още един римски легион от по-рано сформираните. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова очевидна ставаше липсата на опит на войниците, така че най-недисциплинирани римски части трябваше да разчитат най-вече на закрилата на реката и на по-големия брой военни трибуни, които да поддържат бойния им дух. До самия бряг беше строен легионът на Цепион Младши, който се състоеше изцяло от младоци; вдясно от тях бяха младоците на Секст Цезар.
Този път обаче германите явно бяха решили да съгласуват действията си, защото на същия този шести ден от октомври, два часа след изгрев-слънце, те удариха едновременно срещу лагера на Цепион и срещу предните редици на Малий Максимовата армия.
Петдесет и пет хилядната войска на Цепион беше избита за кратко време — германите атакуваха трите стени на лагера (вместо четвърта тилът му пазеше реката) и нахлуха като вълна, така че скоро човек нямаше накъде да се обърне; в суматохата и блъсканицата ранените бяха прегазвани заедно с убитите. Самият Цепион обаче не чака дълго време. Още щом си даде сметка, че няма надежда ограничените му сили да спрат напора на германите, той забърза към реката, качи се на единствената здрава лодка и заедно с гребците си се насочи възможно най-бързо към западния бряг на Родан, където щеше да се чувства в безопасност. Шепа от изоставените от своя началник легионери се опитаха да последват примера му, но германите ги притискаха от всички страни, размахваха мечове и брадви над главите им, така че римляните дори нямаха време да свалят десеткилограмовите си брони и ризници всички онези, които все пак се хвърлиха във водата с надеждата да се доберат с плуване до отсрещния бряг, се издавиха. Може да се каже, че Цепион и скромният екипаж на лодката му бяха единствените оцелели.
Малий Максим се представи, ако не друго, то поне по-достойно. Сражавайки се смело с исполините насреща си, марсите се оставиха да бъдат избити до последния човек, а примера им последваха и римляните от легиона на Друз. Силон беше ранен в гърдите, а Друз падна в безсъзнание, щом нечия дръжка на меч го удари по главата, скоро след като легионът му влезе в сражение. Квинт Серторий се опитваше, яхнал кон, да събере и престрои войниците, но каквото и да правеха, на римляните не им беше по силите да спрат германската атака. В мига, в който първата редица на варварите паднеше под ударите на легионерите, на нейно място идваше втора — и така до безкрай. Серторий също беше повален на земята, ранен в бедрото, там, където нервите на крака му са най-уязвими; това, че вражето копие прониза плътта му точно между нервните възли и се спря на сантиметър от бедрената артерия, беше просто късмет.
Легионите, които се бяха строили най-близко до реката, скоро решиха, че единственото спасение е да я преплуват, затова започнаха да свалят тежките си доспехи и да се хвърлят във водите на Родан. Самият Цепион Младши беше сред първите да се възползват от предоставилия им се шанс. Секст Цезар обаче в желанието си да спре легиона си в отстъплението му беше съсечен в левия хълбок от собствените си войници и се изгуби сред тълпите на бягащите.
Въпреки протестите на Кота шестимата сенатори бяха прехвърлени на западния бряг още преди да започне битката; Малий Максим беше настоял те в качеството си на цивилни наблюдатели да стоят далеч от бойните действия и само да гледат какво предстои да се случи.
— Ако ни разбият, вие трябва да останете живи, за да отнесете новината на римския Сенат и народ.
Римляните винаги гледаха да помилват живота на победените на бойното поле — всички оцелели пленници щяха да се котират добре на пазара за роби, където винаги се търсеха здравеняци — я да работят на полето, я да копаят в мините, я да носят товари на кейовете или по строителните площадки. Но нито келтите, нито германите имаха навика да постъпват по същия начин, защото винаги предпочитаха да заробват само онези, които говореха езика им, при това и от тях отбираха само малка част, колкото им трябват за скромните и непроизводителни стопанства.