След като цял ден в града не се появи никой, римлянин или германец, Меминий прати един от робите си да разбере какво точно се е случило и все още се опитваше да се съвземе от преживяния шок след завръщането му, когато в града пристигнаха няколко висши римски офицери, спасили кожата си с паническо бягство. Ставаше дума за Гней Малий Максим и още шепа негови приближени, които се държаха повече като животни, водени на заколение, отколкото като достойни държавни мъже; това впечатление у Меминий само се допълни от поведението на сина на Метел Нумидик, който през цялото време се навърташе около тях като някое овчарско куче, натоварено да пази стадото. Меминий и жена му излязоха лично да посрещнат спасилите се от клането и да ги заведат във вилата си, където им поднесоха храна и вино и се опитаха да разберат от несвързаните им приказки какво точно се е случило. Но опитите им да изкопчат нещо от гостите се оказаха напразни; единственият от офицерите, който не си беше изгубил съвсем ума, сиреч Прасчо Младши, за няколко часа беше развил жесток говорен дефект и с мъка свързваше две думи в изречение, а самият Меминий и жена му слабо говореха латински и не разбираха думичка гръцки.
В следващите два дни до Араузио се дотътриха още римляни, малко на брой, при това все офицери. Един центурион успя да съобщи, че на западния бряг на реката са се скрили няколко хиляди оцелели войници, които сега блуждаели като духове из горите. Последен пристигна Цепион, придружен от сина си Цепион Младши, на когото се беше натъкнал при лутанията си по западния бряг на Родан. Когато обаче Цепион разбра, че в къщата на Меминий се е приютил консулът Малий Максим, той отказа да остане и час в града и като взе сина си със себе си, потегли направо към Рим. Меминий му даде две двуколки, теглени от по четири мулета, храна и кочияши, и го изпрати по живо по здраво.
В продължение на два дни Малий Максим беше изпаднал в пълно умопомрачение заради гибелта на двамата си сина, та чак на третия се сети да попита къде са шестимата сенатори; дотогава Меминий не беше и чувал за тях, но когато Малий Максим настоя да се организира издирването им, Меминий открито отказа, страхувайки се хората му да не се сблъскат с германи, ако се покажат на бойното поле. Единственото, което го занимаваше в момента, бе как най-бързо да приготви себе си, жена си и неколцината си неканени гости за скорошно отпътуване по следите на съгражданите му.
Ето какво беше положението, когато в Араузио пристигна германският преводач. Първата му работа, разбира се, бе да се отбие у Марк Меминий, комуто беше нужен само един поглед да разбере, че непознатият носи важни новини. За нещастие обаче и двамата говореха твърде развален латински, та не можеха да се разберат, а на Меминий дори не му мина през ума да представи новодошлия на консула Малий Максим. Вместо това го настани в къщата си и го помоли да изчака да се появи човек, който хем да му разбира езика, хем да не си е изгубил напълно ума като всички онези, които беше приемал в последните два дни.
Още щом се разбра, че след победата си германите се обръщат на север, шестимата сенатори начело с Кота се прехвърлиха отново на източния бряг на Родан и се заеха да претърсват бойното поле за оцелели. Заедно с ликторите и робите си те наброяваха всичко на всичко двадесет и девет души и живееха под постоянната заплаха отнякъде да се появят отново германите и да ги избият. А колкото и да се надяваха, отникъде не им дойдоха на помощ.
Друз си възвърна съзнанието чак по здрач, цяла нощ не можа да помръдне от мястото си и едва на другата сутрин намери достатъчно сили да изпълзи изпод труповете и да потърси вода; реката беше на почти пет километра от мястото, където бе лежал в безсъзнание, лагерът — също, така че му дойде единствената мисъл да тръгне в обратната посока, сиреч на изток, с надеждата някъде из близките възвишения да се натъкне на поточе. Едва направил няколко крачки, видя пред себе си Квинт Серторий, който му махаше с ръка.