Колкото повече се приближаваха до реката, толкова по-често забелязваха около себе си признаци на живот; измежду мъртъвците се носеха викове за помощ, стенания, усещаше се как оцелелите се мъчат да се освободят от затискащите ги трупове.
— Това е обида в лицето на боговете — мрачно отбеляза Силон. — Никога досега една битка не се е водила толкова бездарно. Та ние бяхме направо екзекутирани! Проклет да е Гней Малий Максим! Нека Голямата змия на светлината да задуши завинаги Гней Малий Максим в неговите сънища!
— Съгласен съм, това беше същинска катастрофа. Бяхме лошо командвани, като войските на Касий при Бурдигала. Но вината трябва да се разпредели по равно, Квинт Попедий. Ако Гней Малий е виновен, какво да кажем тогава за Квинт Сервилий Цепион?
Колко му струваше само да изрече тези думи! Та това беше тъстът му.
— Цепион ли? Че какво общо има той с разгрома ни? — учуди се Силон.
Болките в главата на Друз утихваха и той вече можеше да я движи значително по-лесно.
— Ама ти не знаеш ли? — на свой ред се изненада той.
— Какво може да знае един италиец за решенията на римското командване? — изплю се презрително Силон на земята. — Ние, италийците, идваме тук само да се бием. Никой не ни казва как да се бием, Марк Ливий.
— Е, да знаеш, че откакто пристигна тук от Нарбон, Квинт Сервилий през цялото време отказваше да сътрудничи с Гней Малий. — Друз чак потръпна при тези си думи. — Казваше, че не можел да получава заповеди от някакъв си нов човек.
Силон го изгледа с широко отворените си жълтеникави очи.
— Искаш да кажеш, че Гней Малий е искал Квинт Сервилий да се присъедини към нас в този лагер?
— Разбира се! За същото настояваха и шестимата сенатори, дошли специално от Рим. Но Квинт Сервилий упорито отказваше да предаде командването на нов човек.
— Искаш да кажеш, че Квинт Сервилий е бил онзи, който раздели двете ни армии? — Мъжът като че ли не вярваше на ушите си.
— Точно така, Квинт Сервилий — трябваше да намери отдушник на болката си Друз. — Той е мой тъст и аз съм женен за единствената му дъщеря. Кажи ми сега къде да се дяна? Синът му е най-добрият ми приятел, при това е женен за родната ми сестра. И той също се е сражавал днес под командването на Гней Малий… Навярно е загинал. — По лицето на Друз се застичаха сълзи, които изглеждаха червени заради кръвта. — Това е то, Квинт Попедий, пуста гордост! Глупава, безполезна гордост!
Силон се спря насред полето.
— Излиза, че шест хиляди марси-войници и две хиляди марси в обоза са загинали вчера на това поле само защото някакъв тъп римски патриций не е можел да се спогоди с някакъв тъп римски плебей? — съскаше Силон, а цялото му тяло трепереше от безсилен гняв. — Нека Голямата змия на светлината ги преследва и двамата!
— Някои от войниците ти може да са живи — опита се Друз да успокои другаря си, не толкова да оправдае началниците, колкото да му вдъхне известна надежда. На Силон започваше да му харесва. А и той самият все повече се изгубваше в болката, която го разяждаше отвсякъде — болка, нямаща нищо общо с раната на главата му, но затова пък много по-трудно излечима. Той, Марк Ливий Друз, който допреди броени дни не си беше давал изобщо сметка за нещата от живота, сега плачеше от срам при мисълта, че Рим се управлява от хора, способни да причинят толкова много болка единствено в името на класовата си принадлежност.
— Не, всички са мъртви — поклати глава Силон. — Защо, мислиш, се забавих толкова, докато ме чакахте с Квинт Серторий? Обикалях войниците си. Мъртви. Всички са мъртви!
— Моите също — не можеше да спре сълзите си Друз. — Ние с вас понесохме цялата тежест на атаката им върху себе си. А нямаше нито един конник, който да ни защити.
Скоро след това двамата ранени забелязаха в далечината групичката на сенаторите и извикаха за помощ.
Марк Аврелий Кота лично откара оцелелите трибуни в Араузио, вървейки пеша подир волската кола, което при скоростта, с която се движеше каруцата, се оказваше много по-практично и приятно. Петимата му колеги бяха останали на бойното поле да се погрижат за ранените. С цената на големи усилия Марк Антоний Меминий беше убедил някои от местните гали, които живееха в отдалечените си стопанства около Араузио, да отидат на бойното поле и да видят не могат ли да помогнат с нещо.