Но, изглежда, той не видя нищо нередно в реакцията й, защото бързо отиде до стола й, хвана я за ръцете и нежно й помогна да се изправи. Дори не посегна да я прегърне, ами само я гледаше в очите и й се усмихваше също тъй щастливо, както в мига, когато прекрачи прага на стаята. След миг повдигна брадичката й, целуна я нежно по клепачите, по бузите, по устните. Ръцете й се провряха под неговите и го обгърнаха, тя отпусна глава на гърдите му и възкликна:
— О, Гай Марий, щастлива съм да те видя отново!
— Но не колкото мен — поправи я Марий и ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя усети колко силно треперят от вълнение и вдигна глава.
— Целуни ме, Гай Марий! Целуни ме силно!
И така, срещата им се оказа точно такава, за каквато бяха мечтали и двамата — изпълнена с любов и топлота, с нежност и страст. И не само това; имаха радостта от малкия Марий, както и споделената тъга за отишлото си рано от света негово братче.
За голяма изненада на баща си малкият Марий вече беше израснал в хубаво момче — високо, здраво, с бяла кожа и с големи сиви очи, които го изучаваха без капчица страх. Марий си каза, че отрочето му не е яло достатъчно бой, докато родителят му го е нямало, но това беше грешка, която лесно можеше да се поправи. Бащата беше човек, към когото всяко дете трябва да се отнася с уважение и страхопочитание — по същия начин, по който той, Гай Марий, беше се отнасял към своя баща.
Имаше да чуе обаче и други тъжни новини, освен тази за мъртвия си син; вече бе имал случай да разбере за смъртта на Юлииния баща, но сега му бе съдено да научи, че от този свят си е отишъл и старият Марий. Може да се каже, че смъртта го бе навестила тъкмо навреме, защото старецът бе имал щастието да ликува поради повторното избиране на сина си за консул — при това избиране при такива особени обстоятелства. Беше умрял бързо и без излишни страдания, докато оживено обсъждаше с приятели какво посрещане Арпинум трябва да устрои на сина му — най-достойният и най-известен гражданин, който се беше раждал в цялата област.
Марий склони глава на гърдите на Юлия и заплака, но сълзите скоро го утешиха и той си каза, че всъщност баща му е намерил тъкмо подходящия момент да си отиде. Майката на Марий, Фулциния, беше починала седем години по-рано и оттогава баща му бе живял съвсем сам; макар Фортуна да се бе показала немилостива да го лиши от възможността да се прости със сина си, все пак бе му позволила да научи за невероятната чест, която Рим му беше оказал.
— Така че вече няма смисъл да се ходи до Арпинум — щеше да каже по-нататък Марий на жена си. — Ще останем тук с теб, любов моя.
— Публий Рутилий ще намине скоро насам. Каза, че щял да изчака новоизбраните народни трибуни да влязат в новото си положение и незабавно щял да тръгне на път. Но мисля, че им няма особено доверие — някои от тях са наистина доста умни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.
— Но докато Публий Рутилий пристигне, моя скъпа, сладка, красива и любима жено, нима трябва да се занимаваме с такива отчайващо скучни и досадни неща като политиката?
Завръщането на Сула у дома бе съвсем различно от това на Марий. Най-малкото, защото той самият никак не изпитваше същото нетърпение като началника си да се види с жена си. Не че можеше да си обясни на какво се дължи това, след като в продължение на повече от две години престой в Африка, подобно на Марий и той беше живял в пълно сексуално въздържание — въздържание, което нямаше нищо общо с любовта му към Юлила, ами по-скоро с личното му чувство за морал и достойнство. Току-що бе затворил една тъмна страница от живота си и искаше на новообърнатата никога да не се появи и най-малкото петънце; никой не трябваше да го обвини в нищо — нито в подкупи, нито в нелоялност към началника си, нито в интриги и властогонство, нито в проява, на каквито и да е слабости от морално естество, нито в това, че не защищава честта и дигнитас на генс Корнелия.
По душа актьор, Сула се беше впуснал с цялата си енергия да играе ролята, която му отреждаше избирането му за квестор на Гай Марий. До такава степен беше влязъл в кожата на този в началото по-скоро въображаем квестор, че лека-полека се срасна с мислите му, с действията, жестовете, думите му. И досега не беше отстъпил и крачка от модела, който бе решил да следва. Пък и ролята му предлагаше своите добри страни: животът му стана много по-интересен и разнообразен, на пътя му постоянно изникваха препятствия, които трябваше да се преодоляват, но и които го изпълваха с удовлетворение и задоволство. На Сула все повече му се искаше да си поръча восъчна маска, но нямаше как, преди да бъде избран на свой ред за консул или да си извоюва име и всеобщо уважение по някакъв друг, не по-малко достоен начин. Затова трябваше да се задоволи с една поръчка до Магий от Велабрум да му издяла хубава поставка за златния му венец, фалерите и торковете му и да мечтае как след години в атрия на дома му ще стои свитъкът, където са изброени всичките му подвизи. Защото за Сула годините, прекарани в Африка, бяха своего рода лично отмъщение срещу целия свят: можеше до края на живота си да язди само мулета, но вече си беше извоювал име на един от родените да бъдат войници, а трофеят, който Магий щеше да му изработи, за да го постави в атрия си, само щеше да доказва този неоспорим факт пред цял Рим.