Всички онези разпоредби, които досега съм давал от името на римския Сенат и народ по отношение новозавзетите земи, са получили нужната санкция от страна на Сената. Но има една работа, която нямам никакво намерение да започвам сам. В действителност става дума за деликатен проблем, който смятам да разреша на два етапа. Единият ще трябва да бъде изпълнен идната година, другият — следващата.
Твоята работа, Луций Марций, ще бъде да изпълниш първия етап от моя план. Накратко: вярвам, че и в бъдеще Рим ще може да сформира силни, добре въоръжени армии, но крайно време е легионите да се превърнат в привлекателно поприще за пролетариите, не просто да играят ролята на алтернатива, дали да си губят времето из кръчмите на Субура, или да се бият в името на родината. Ако мислим, че те ще се задоволят само с това, което им предлагаме в момента, а именно със скромната заплата и още по-скромния дял от завзетата плячка, много се лъжем. Но ако им се осигури обработваема земя, където след напускането на армията могат да се настанят, да си издигнат дом и в крайна сметка да разчитат за бъдещето си, всеки римски бедняк ще има реален интерес да се запише войник. За целта обаче не можем да им предложим земи в Италия. Нито пък виждам причина защо трябва да са тъкмо там.
— Мисля, че започвам да разбирам плановете, Гай Марий — дъвчеше устната си Филип. — Интересно.
— И аз така мисля. Определил съм островите в Малкия Сиртов залив край Африка като мястото, където да настаня своите ветерани пролетарии, щом им хрумне да напуснат армията — засега благодарение на германската опасност този момент няма да наближи. Междувременно ще се постарая да издействам одобрението на народа тези войници да получат земи на островите Менинкс и Керкина. Но уви, имам многобройни врагове, които ще се опитат на всяка цена да ме спрат, ако не за друго, то защото мнозина от тях дължат успехите си на това, че винаги са били против мен.
При тези думи на Марий Филип намери за уместно да кимне като някой стар мъдрец, който разбира нещата от живота.
— Вярно е, че имаш много врагове.
Тъй като не бе сигурен дали под тази забележка не се крие някакъв сарказъм, Марий изгледа недоверчиво събеседника си, но продължи нататък:
— Твоята задача, Луций Марций, ще бъде да предложиш пред плебейското събрание проектозакон, според който поземленият фонд на островите Меникс и Керкина ще бъде включен в агер публикус, но при известни условия, а именно, че няма да се дава никому под аренда, няма да подлежи на разпродажба и няма да се поделя между когото и да било без изричен плебисцит, който трябва да бъде приет по-нататък. Няма да споменаваш никакви войници, никакви пролетарии. Единственото, което трябва да направиш по най-тихия възможен начин, е да се увериш, че въпросните острови ще останат недосегаеми за лакомите ръце на известни наши съграждани. Жизненоважно е обаче никой от моите врагове да не заподозре, че зад закона стоя аз.
— О, мисля, че ще се справя добре — рече Филип, който явно разбираше от този вид дейност.
— Добре. В деня, в който този закон влезе в сила, моите банкери ще прехвърлят депозит от половин милион денарии на твое име по такъв начин, че никой да не установи кой точно е твоят благодетел.
Филип се надигна от стола и подаде ръка на домакина.
— Току-що ти си купи един народен трибун, Гай Марий. Но което е по-важно, занапред през цялата ми политическа кариера ще можеш да разчиташ на мен.
— Радвам се да го чуя — пое ръката му Марий и силно я раздруса. Щом обаче Филип се сбогува с него, той веднага нареди да му донесат топла вода, за да си измие ръцете.
— Това, че давам някому подкуп, не означава задължително, че го харесвам като човек — обясняваше Гай Марий на Публий Рутилий Руф, щом приятелят му пристигна в Кума пет дни по-късно.
Рутилий Руф направи гримаса на примирение, сетне изрече:
— Е, поне не може да му се отрече, че добре си свърши работата. Прокара мъничкия ти аграрен закон, сякаш го беше измислил сам, при това го защити с такава блестяща логика, че и да се беше намерил някой да спори, доникъде нямаше да стигне. Умен човек е този Филип, макар и посвоему. Обра всички лаври на ревностния патриот, като заяви пред плебейското събрание, че не виждал защо една малка, незначителна част от огромните новозавладени африкански територии да не се запази като своеобразно „спестяване за черни дни“, както сам се изрази, за римския народ. Толкова ловко се измъкна, че дори неколцина от личните ти врагове решиха, че законопроектът е бил предложен именно да ти направи напук. В цял Рим не се намери човек, който да се обяви, против която и да е точка от закона.