— Обзалагам се, че ако те питам, дори няма да знаеш как са постъпили агентите ти с всички онези хора, чиито земи си отнел — подметна Рутилий Руф.
— Прав си, нямам най-малка представа — изгледа го смутено Марий. — Никога досега не ми е минавало през ума колко много италийци попадат в дългово робство. Все едно заробваме римляни!
— Е, нима не го правим и с римляни, когато не могат да си платят дълговете?
— Но все по-рядко, Публий Рутилий!
— Вярно е.
— Още щом встъпя в длъжност, ще се погрижа да прегледам всички оплаквания от страна на италийците — зарече се Гай Марий, решен да действа.
Цял декември в Италия цареше духът на недоволството, като най-изявено оставаше то сред войнолюбивите племена от централните части на Апенините нагоре по поречията на Тибър и Лирис. Начело на всички стояха марсите и самнитите. Но и в самия Рим назряваше недоволство, макар и насочено към друго — към привилегиите на римските патриции — и предизвикано от други римски нобили.
Новите народни трибуни наистина бяха много активни. Особено се отличаваше Луций Касий Лонгин, който трябваше да измие от името си позора на баща си — един от онези некадърни пълководци, навлекли си гнева на обществото. Именно с цел да докаже, че е различен от него, младият Касий предложи един неочакван законопроект, който трябваше да бъде разискван предварително от плебейското събрание на тъй нареченото концио. Касаеше се за това всички висши римски магистрати, на които плебейското събрание е отнело империума, да бъдат автоматично изключвани от състава на римските сенатори. Това беше истинска война, която младият трибун обявяваше на Цепион, и своего рода възмездие. Защото никой не си правеше илюзии, че бъде ли изправен пред съда по обвинение в държавна измяна, при съществуващите процедури Цепион никога нямаше да бъде осъден. Благодарение на богатствата и личното си влияние той държеше в ръцете си твърде много конници от първата и втората класа, за да не може да разчита на тях, че ще го оправдаят. Но според новия закон това нямаше да попречи на плебейското събрание да му отнеме сенатското място. Колкото и да се съпротивляваха срещу него Метел Нумидик и привържениците му, той беше приет и Луций Касий повече нямаше да се срамува заради баща си.
И тогава изведнъж се разрази нова буря, този път на религиозна основа. Понеже въпросът имаше своята комична страна, просто нямаше как новоизникналият проблем да не прикове цялото обществено внимание върху себе си. Когато Гней Домиций Ахенобарб се спомина на рострата в желанието си да попречи на вписването името на Гай Марий в кандидатските списъци ин абсенция, мястото му в колегията на понтифексите остана свободно. По онова време върховен понтифекс беше застаряващият Луций Цецилий Метел Далматик, а сред останалите жреци в колегията личаха имената на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, на Публий Лициний Крас, на Сципион Назика.
Нови жреци биваха допускани в колегията само при съгласието на действащите й членове, като беше прието на мястото на плебей да бъде избран друг плебей, на мястото на патриций — друг патриций; гледаше се колегиите на понтифексите и на авгурите да наброяват по равно плебеи и патриции. Според традицията новоизбраният понтифекс трябваше да принадлежи към същата фамилия, към която е принадлежал и покойният, позволяващо всички длъжности на понтифексите и авгурите да се предават от баща на син или от чичо на племенник, или в краен случай — от братовчед на братовчед. Целта беше фамилията да запази своята дигнитас. И естествено се очакваше, че не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Младши, който бе най-възрастният мъжки представител на рода си, ще заеме мястото на баща си като понтифекс.
Възникна обаче един проблем и този път проблемът се наричаше Скавър. Когато колегията на понтифексите се събра на заседание да определи кой да бъде новият й член, Скавър обяви на всеослушание, че не е привърженик на идеята покойният Ахенобарб да бъде наследен от сина си. Една от причините да мисли така, която обаче той намери за благоразумно да не обявява, беше, че Гней Домиций Ахенобарб е бил прост, избухлив, невъздържан и най-общо казано неприятен за околните човек, който при това си е създал син лика-прилика. Разбира се, останалите тринадесет понтифекси много добре разбраха каква е истинската причина Скавър да е против младежа и щяха да намерят оправдание да го подкрепят. По принцип трудно щеше да се намери римски патриций или нобил, който да се оплаква от характера на събратята си; точно обратното — винаги би се старал да ги защити пред околните. Но жреческата колегия се отличаваше с това, че членовете й бяха все хора, близки един на друг, пък и им се налагаше да провеждат събранията си в крайно ограниченото пространство на Регията, малката служебна сграда на върховния понтифекс. А младият Ахенобарб беше само на тридесет и три години. За хора като Скавър, задължени да търпят баща му в продължение на десетилетия, самата мисъл, че на негово място ще застане недораслият му син, беше направо противна. Скавър цитира в полза на анти-Ахенобарбовата си кауза два особено силни аргумента.